Глава 2. - Акт за раждане

Блокът ги посрещна с равнодушно мълчание. Още не бе отворил клюкарски очи и за първи път Алекс не помисли за себе си. Не му пукаше от любопитството на съседите. Ала сега бе различно. Не се прибираше с клиентка. Мисълта дали ще ги види някой, го караше да трепери за непознатото мъниче, чиято съдба зависеше от него в този момент.

Лятната вечер се оттегляше на пръсти и утрото измамнически разтваряше очите на слънцето. За първи път му се искаше да не съмва. Събитията препускаха бързо и той не можеше да ги спре. Готов ли бе да преобърне живота си? Имаше ли врата в морето?

Вдъхна морския мирис. Сякаш едва сега осъзна, че животът му днес се промени и може би никога повече няма да бъде същият. Обърна се към улицата и дърветата на тротоара. Вятърът седеше на един клон в яворовото дърво и се готвеше да заспи. Алекс се сбогува с мрака и тишината на миналото. Тръсна глава и зарови в джобовете. Намери ключа и въздъхна. Погледна през рамо дървото отсреща и му се стори, че вижда крилата на ангел. Отдавна искаше да смени начина си на живот и сега може би се случваше.

Превъртя ключа във входната врата и се замоли асансьорът да не е заседнал пак между пети и шести етаж както обикновено, ала нямаше късмет. Очакваше ги катерене до седми етаж, където бе малкия му апартамент. Той поздрави наум роднините на асансьорните техници, които уж правеха профилактика редовно. За това им плащаха.

Вървяха по стълбите в тъмното, с опрени ръце на стената - към трети етаж се чу щракване на ключалка. Той побутна без думи момичето към междинната площадка. Стояха в мрака и трепереха детето в този момент да не проплаче. Девойката вдигна леко плата и се усмихна. Бебето спеше като ангелче, стоплено от тялото ѝ. Алекс усети предателска топлина в сърцето си и се извърна, за да не заплаче. Бе си го забранил отдавна, смятайки, че сърцето му вече е камък. Явно се беше излъгал. Камъкът беше жив.

Вратата на апартамента се отвори. Мъж излезе с пъшкане. Установил неработенето на асансьора, и той по балкански поздрави роднините на поддръжката. Това накара Алекс и Гергана да се усмихнат. Непознатият замина с пухтене надолу и те си отдъхнаха. Към пети етаж русият мъж усети, че дишането на непознатата се забавя предателски. Побутна я с пръст по реброто:

-Дай бебето – меко ѝ прошепна в мрака. – Няма нужда да припадаш на стълбите.

Тя дишаше като риба на сухо, стискайки детето отчаяно. Младият мъж прошепна отново в ухото ѝ успокоително:

-Така по-бързо ще се качим, довери ми се – и протегна към вързопчето ръце.

Момичето неохотно отстъпи и Алекс продължи да се изкачва пред нея. Усети помръдването на малкото тяло и го заля усещане, неизпитвано дотогава. Нежност, сила, спокойствие, светлина. Вървеше нагоре, сякаш търсеше нещо, дълго чакано във времето, да му посочи пътеката в океана от зло и врата в морето, която да го спаси от тъмното на собствената му душа, да го пречисти и превърне в слънчева светлина и обич.

Вятърът надничаше през прозорците на стълбището и леко се подсмихваше. Знаеше, че когато черното докосне белотата, ще се превърне в утро; когато твърдостта докосне мекотата, ще се роди морска пяна и усмивки. Далеч и близо, морето търсеше в дълбините си врата за трима. А ангелът в стария явор готвеше чудо чрез обич спасение.

Стигнаха до седми етаж и младият мъж върна детето на девойката. Превъртя с треперещи пръсти ключа и мълчаливо се отдръпна.

Гергана пристъпи от крак на крак. Русокосият я погледна в тревожно очакване.

- От известно време живея на улицата – притеснено обясни тя. – Не искам да ти докарам бълха - прошепна засрамено и млъкна.

- Първо да оправим детето - предложи делово той. – После ще се справим с бълхите, миризмата и всичко останало.

Гергана преглътна мъчително. Знаеше, че непознатият е прав. Усещането, че е мръсна, я накара да се свие като охлюв в черупка и да се приготви да защитава себе си и детето, ако потрябва. Ала с какво? Едва стоеше на краката си. Не бе яла отдавна.

Мъжът може би усети какво става в душата ѝ, защото успокояващо поясни пак:

-Жиголо съм съм. Писнало ми е от жени. И не понасям насилие. Така че се успокой и да се погрижим най-после за бебето.

Влязоха и мъжът заключи. Светна лампа. Момичето свали овехтелите сандали и боса пристъпи към кухнята, където Алекс разчистваше масата, за да развият детето.

Гергана се огледа. Скромна стая с пердета на звезди и луни. Синьо диванче и кухненска мебел в бежово. Стилно и семпло. Печка, хладилник, тостер, микровълнова фурна, миксер, преса за сокове – бе ги виждала по витрините на магазини. Въздухът ухаеше на плодове. Сякаш се бе прибрала у дома - в онзи дом, който бе искала, но никога не бе имала. От стената кротко я гледаше икона на Богородица. Взираха се мълчаливо една в друга – светицата с младенеца в ръце и другата, земна жена - с бебето до сърцето. Вятърът надничаше през прозореца и неспокоен се отдръпваше. Шумът на морето се губеше по сънните улици. Времето спря за миг и сърцето му запулсира с ритъма на чудото, което щеше да се случи. Ангелът разпери криле и долетя. Времето забърза пак.

Докато чуваше шума в банята, където Алекс търсеше подходящо коритце за малчугана, тя притисна детето до себе си. С другата ръка се прекръсти пред иконата:

-Ако наистина те има, помогни на детето да няма съдба като моята. Моля те!

Целуна бебето по челцето и се обърна. Алекс постла меко одеяло на масата.

Внимателно развиха бебето - беше момче. Имаше си всичко, дори пъпчето бе залепено с антиалергична лепенка. Детето мърдаше ръце и крака и учудено се оглеждаше.

- Някой много го е обичал – каза замислено тя, вглеждайки се в момченцето.

- Защо мислиш така? – запита шепнешком Алекс, а после неловко добави. - Надявам се да разбираш от бебета – и безпомощно вдигна ръце. – Аз съм пас.

Тя посочи лепенката и памперса за чувствителна кожа с алое.

- Ще се справим, мъниче – усмихна се измъчено Гергана и погали малкото дете.

Подаде топлото телце на младия мъж и огледа нещата за къпане. С ловко движение събра косата на кок и я забоде с вилица. За всеки случай. Искаше да има оръжие, ако… Животът я бе научил да не се доверява на никого. Насилниците се маскираха добре.

Изми ръцете си няколко пъти със сапун. Грабна чиста кухненска престилка и я върза стегнато на кръста. Погледна виновно към Алекс, който кимна одобрително. Така вече можеше да докосва детето.

-Спокойно, ще се справим – сякаш на себе си каза тя и въздъхна дълбоко.

Сипаха стоплена минерална вода в леген, предварително изтъркан с гореща вода и сапун. Напълниха го до половина и тя провери с лакет дали е достатъчно топла. Приготви мека кърпа отстрани и нареди на младия мъж:

-Трябва нов, неразпечатан сапун. И зехтин.

Алекс подаде сапун с аромат на пъпеш и виновно обясни:

-Имам само салатен.

А на нейния учуден поглед поясни:

- Зехтин.

- Давай го, няма значение - засмя се тя. – Няма да готвим детето.

Усмивката ѝ го заля и той изведнъж осъзна, че непознатата е красива. Гледаше поразен - бели подредени зъби зад естествено сочни устни. „Добре, че ми е писнало от жени - помисли си Алекс. - Бих се удавил в сладостта на тази усмивка.” От това му стана спокойно, но някъде в дъното на душата изпита желание да вижда това лице близо до себе си и Гергана да стане част от живота му. „Полудявам или се размеквам“ - скастри се той. Имаше в живота си Юлия. „Утрото е по-мъдро от вечерта“, помисли си младият мъж. На същото мнение беше и вятърът.

Изкъпаха бебето и го завиха в една от памучните тениски на Алекс. То заспа, уморено от банята, но и двамата знаеха, че скоро ще се събуди. Тогава трябваше да го нахранят, а се съмняваше, че знаят как. Пак ги заклещваше дилемното острие - акт за раждане и личен лекар. Ангелът тихо влезе през прозореца на банята и се взря в тях.

Алекс пое спящото бебе и ѝ показа вратата вдясно.

-Влизай в банята, ще донеса от моите дрехи. В това време ще се обадя на докторката.

Гергана се огледа. Всичко тук издаваше вкус. Стените се съчетаваха нежно с цвета на мебелите – по-тъмни и светли тонове на шоколад. Изискано, ненатрапчиво. Жиголо или не, този мъж беше естет. Би искала да живее в такава стая, да има и свой малък компютър. Да измисля модели на елегантни рокли, които дамите да купуват от нея, когато отиват на парти. Само че това бе невъзможно - засега. Ала мечтите ѝ не можеше никой да унищожи. Като морето от болка, което я следваше неотлъчно и което не можеше да преплува сама. „Трябва ми врата в морето, която да използвам за сал - помисли си тя. - И ангел, който да ме закриля, докато стигна брега.” Но не виждаше нито едното, нито другото около себе си. Не съзираше вятъра, който надничаше през прозореца; не чуваше морето, което тревожно се вслушваше в полицейските сирени, приближаващи двамата мъртъвци. Но те съществуваха. А чудеса се случваха всеки ден, но тя още не го знаеше. Иконата и ангелът се спогледаха усмихнати – трябваше да се съюзят, ако искаха да спасят тази красавица.

Влезе в банята плахо и зачака. Алекс скоро почука на вратата, а после и надника:

-Тениска и стари дънки. Мисля, че ще се чувстваш добре в тях. Оставям те.

Русият мъж подаде дрехи и мека хавлия и притвори вратата. От коридора добави:

-Използвай шампоана и душ-гела без притеснения - и отиде в другата стая при бебето.

Тя взе чистите дрехи и се огледа. Млечнозелените плочки излъчваха мекота и уют. Малкото помещение светеше от чистота. Огледалото бе комбинирано с мъничко шкафче, в което сигурно бяха сложени лични неща – лосиони, кремове или бог знае какво. Засмя се на тоалетната хартия - беше с фигури на миди и охлювчета. Дръпна плъзгащата се врата на душ кабината. Вътре, на мъничка етажерка, бяха наредени шишенца и туби.

Смъкна дрехите и едва сега усети неприятната миризма. Изрита ги до коша, влезе боса в кабината и пусна водата до вряло по себе си. Търкаше косата и кожата с неистово настървение. Искаше да отмие чернилката от себе си, да забрави мърсотията на живота, който я принуждаваха да води, а тя мразеше до дъното на душата си. Да забрави Инквизитора и да излезе с чиста душа и тяло след банята. Водата отмиваше умората, но не можеше да изтрие спомените. Само времето имаше тази власт и щеше да я използва.

Спомни си мигове, изпълнени с пареща болка, унижение и погнуса. Искаше да забрави какво ѝ причиняваха младият възпитател и майсторът, докато учеше в горните класове в пансиона. Искаше да забрави живота си досега. Ангелът я прегърна.

Водата се стичаше по младото красиво тяло. Богородица се молеше за момичето. Имаше ли някъде в това огромно море от страдание спасителна врата за Гергана?

Пяната обгръщаше тялото с форма на амфора, а очите ѝ светеха като звезди, търсещи път в океана. Навън полицаите пишеха протокол, а тук се случваше чудо.

Парата проникваше до дъното на нейната самота и девойката затърси с поглед сапуна. Кожата ѝ проблясваше - шоколадова под бялата сапунена маса. Поне не личаха остатъците от синини. Последните месеци в дома на Инквизитора бяха безкраен кошмар. Извратеният гад я измъчваше с удоволствие и после с дни тя се чувстваше като парцал. Само болката, когато отваряше очи, ѝ подсказваше, че е жива. Но това вече бе минало. Нямаше да се върне там. И никога нямаше да я намерят, защото се бе погрижила да заличи следите си.

Излезе ухаеща на чистота и младост и надникна в спалнята. Бебето лежеше, сгушено в прегръдките на мъжа и помръдваше устни в някакъв таен разговор с него.

Сега можеше да го разгледа добре. Среден на ръст, по-скоро на границата на високите, рус, със зелени очи и чувствени устни. Светла кожа, дълги пръсти на поддържани длани. „Добре, че не харесвам мъже - помисли си тя. - Бих се изгубила безвъзвратно в очите и устните му като лятна мълния.” Погледът ѝ се спря на босите му крака. Пръстите с перфектен педикюр бяха гладки. „Явно печели добре“ – каза си ядосана и потръпна.

Погледна своите крака. Тънките ѝ пръсти бяха изранени. Имаше мазол на единия крак и нахапани от комари глезени. Изпита срам и се приготви да се върне в банята, за да изпере дрехите си. Богородица нежно я спря, а ангелът я прегърна топло - не беше сама.

Щом усети чуждо присъствие, младият мъж стана и тръгна към девойката. Тя инстинктивно се дръпна назад. Напипа вилицата с една ръка и се приготви за бой.

- Казах ти... – започна с усмивка той.

- Че ненавиждаш насилието и че си жиголо – довърши с крива усмивка тя.

- Да. И не е лошо да знам ти каква си – питащо я погледна той и зачака.

- Още не знам - замислено отговори девойката. - Няма опасност да те ограбя, нито да се влюбя в теб. Не съм заразно болна и не харесвам мъже в момента.

Мъжът я огледа. Влажната ѝ коса падаше по раменете и оставяше следи по тениската. Искаше да вземе кърпа да я доизсуши, но преглътна желанието си. Не искаше да я плаши. Това стряскаше и него. Мислеше, че е претръпнал на женска красота.

Вместо това се усмихна приятелски:

- Може да сме сродни души – замислено вметна той. – Паднали ангели.

- Може – прошепна в отговор тя. – Съдбата събира сродните, за да ги спаси.

Вятърът блъсна клоните в прозореца и завъртя коси във всички посоки. Часовете се нижеха, времето бързаше и трябваше да направят нещо, преди малкият да се събуди.

-Не е добре да останеш с дълга коса – отчетливо вметна той. – Може някой да те е видял.

Тя го погледна с неприязън. И сама го знаеше. Нямаше нужда да я плаши и той.

-Ще те подстрижа – довърши мъжът. - Разбирам от това. Може да е странна прическа, но обещавам да бъде стилна. Ще смогнем, докато дойде докторката. По-добре да те види с къса коса.

Девойката го погледна уплашено, но той успокояващо се усмихна и посочи вратата на кухнята. Времето наистина се премяташе презглава. Трябваше да побързат.

Гергана седна на стола и затвори очи. Алекс се въртеше около нея, тананикайки красива мелодия. Беше безупречно точна и тя с мъка си призна, че ѝ доставяше удоволствие допира на мъжките пръсти и тази изтананикана с кадифен тембър музика.

-Маестро Капанов може да си продаде ножиците от яд - заяви накрая той след петнайсет минути въртене. – Бягай да се огледаш и да си кажеш тежката дума.

Момичето застана пред огледалото и не се позна. Къса весела прическа откриваше цялото му лице, очите му светеха - огромни като на сърна, с дълги извити мигли, а вратлето – нежно и тъничко като черешова дръжка. Усмихна се и две сладки трапчинки се появиха на бледите бузи. Ангелът разпери крила над душата му. Трябваше да го спаси.

После девойката се сети за мръсните дрехи в коша и сърцето я заболя. Какво щеше да стане сега? Дипломата и личната карта останаха в нейното тайно скривалище. Имаше паспорт с изтичащ срок. Прокара ръка през косата си. Как щеше да си намери работа и жилище?

На вратата се позвъни. Гергана отново сложи ръка на джоба с вилицата.

-Моята приятелка докторката – заяви успокоително Алекс и отвори вратата.

Девойката застана с ръце в джобовете, криейки страха си. Очакваше нещо лошо, но се надяваше да не стане така. Стискаше устни, струваше ѝ се, че ударите на сърцето ѝ кънтят в цялата къща. Наум се молеше на Богородица, но стискаше вилицата здраво.

-Добър ден - поздрави възрастната лекарка учтиво. – Това ли е младата майка?

Алекс кимна с глава. Жената я огледа мълчаливо от глава до пети.

-Първо да видим бебето - делово предложи лекарката.

Двамата влязоха при спящото дете, а Гергана остана сама. Стягаше я несигурност. Можеха да я изхвърлят или да я заведат в полицията. На мъжете не можеше да се има доверие. Този красавец бе жиголо, но каква беше лекарката? Като онази, която ѝ правеше уж успокоителни инжекции у Инквизитора? Или една от малкото останали свестни?

Бързо влезе в кухнята и сложи нож в другия джоб на дънките. „Поне няма да се предам без бой - помисли си тя. - Не и този път. Никога повече.“ Застана в коридора и вече не усещаше кадифената му мекота и уюта, не чувстваше успокояващия мирис на плодове. Сърцето ѝ беше свит на кълбо таралеж, готов да се бори до смърт с всяка изпречила се змия. Ангелът отново прегърна душата ѝ, за да я успокои. Не беше сама.

След десетина минути докторката я повика в спалнята. Погледна я през тънките рамки на очилата и започна да обяснява бавно, вероятно, за да стане ясно, че знае лъжата:

- Ще изпиша домашно раждане. Ще оправя необходимите документи. Проблемът е, че ми трябват вашите данни - лична карта или паспорт. Донесох списък с необходимите неща за бебето, както и книга с важни съвети, която да ви бъде подръка. Ако имате нужда от мен, може да звъните при нужда по всяко време.

- Моят паспорт изтича скоро - с пресъхнало гърло прошепна Гергана. – А личната карта съм я загубила.

Лекарката я погледна внимателно. Разбираше всяка дума от съшитата с бели конци лъжа. Въздъхна уморено и погледна русокосия мъж с укор.

-Тогава ще се наложи да се преборите с паспортната одисея. Можем да оформим документите ви след ден-два. Тъкмо ще подсигуря перфектно работата – и намигна на Алекс. – Отдавна не съм виждала толкова красива млада жена.

Девойката усети струйка пот по гърба си. Стисна ножа в джоба на дънките и сви мускулите на слабото си тяло. Преди да я докосне, щеше да бъде мъртва. Вместо това докторката учтиво кимна и с младия мъж излязоха в коридора, където продължиха да разговарят тихо. Тя стоеше неподвижна и преглъщаше учестено. Иконата я гледаше благо.

Входната врата се затвори и Гергана питащо впери очи в Алекс, появил се на вратата. Дланите ѝ бяха влажни, но сърцето ѝ започна да се успокоява. Мъжът я погледна в очите, после проследи ръката ѝ, пъхната в задния джоб. Не коментира, но бе сигурна, че е съгледал дръжката на ножа.

Зеленоокият мъж заговори спокойно:

-Докторката е стара приятелка. Ще направи това, което е нужно. Можем да ѝ се доверим. Естествено, ще платя. Сега ще напазарувам за бебо необходимите неща от денонощната аптека, а после ще поспя, защото след дванайсет графикът ми е плътно зает.

Тя го гледаше, без да мига, и страхът отново изпълзя като змия в пазвата ѝ.

-Аз съм жиголо – продължи с равен тон той. - Не искам да се страхуваш. – Клиентките не обслужвам в спалнята – това е лична територия – само за мен и моята любима Юлия. Там ще стоите с малкия, докато поработя. А на връщане от аптеката ще видя как стоят нещата с паспорта.

Очите му не мигаха, докато говореше, и тя осъзна, че той се владее великолепно. Можеше да мине през нея и нямаше да трепне и мускул по това красиво лице. В същото време я завладя сигурност и спокойствие. Имаше нещо в него - достойнство. Жиголо или не, Алекс се показваше отговорен. Може би точно от това имаше нужда сега, а и преди.

Младият мъж излезе, а тя се запъти към спалнята, гушна майчински бебето и заспа. Вятърът седеше на клона на близкото зелено дърво, клатеше крака и си играеше с листата, навивайки на косата си пухчета от близката разцъфтяла палма. Трябваше да се даде име на бебето. Вятърът се зае със задачата, а ангелът разви папируса със съдбата на бебето. Дописа нещо на няколко места, после доволно го зави отново и отлетя в небето при Бога.

Морето също навиваше вълните на красиви рула и си мислеше колко красив е понякога вятърът, особено когато не флиртува с палмите, а сутрин нежно плъзга устни по синята му водна кожа. Звездите спяха и сънуваха врата в морето, с която да стигнат брега.

Гергана сънуваше лодка, в която искаше да се качи, за да отиде на сушата. В съня ѝ буря разбиваше руля и тя се държеше за една оцеляла дъска, а скалата беше още далече. Ангелски криле я взеха и тя полетя като птица над бурята към спасението на брега.

Момичето трепна и се събуди. Сега беше на сигурно място. Погали бебето и отново потъна в съня. Звездите светеха като мощен фар в небето и тя знаеше, че това е посоката.

Вятърът и морето прегърнаха феята на сладките сънища и също заспаха. А ангелът сви крилете си в усмивката на иконата, опитвайки се да промени съдбата и на тримата.

-Как така следите ѝ се губят? – крещеше адвокат Петрова на някого. – Ще изровите тунел под земята, но ще я намерите. Разбрахте ли?