*Е какво пак сега пет реда сълзи и сополи ще бършем, ще си кажат многознаещите и всичкоразбиращи самонадейковци при прочитане на заглавието. Да ви кажа право - не ме е грижа, не ме е…! Не, мили мои, колкото и да е предъвквана темата, изобщо не можете даже да си представите какво следва!



Вселенската любов е невероятно сложно многопластово и многоаспектно понятие. Не само понятие, а реалност и непоносимост. И в същото време се свежда до по детски прости неща - той и тя, увиващи се един около друг в блажения танц на единението. Не мога да прогнозирам как ще завърши настоящият опит (в превод есе - essaie) за описание, разсъждение и осмисляне на тази просто сложна ситуация. Набивам рязко спирачки, криввам наляво, спирам на банкета, излизам от колата, наречена тяло и започвам да гледам магистралата на живота от там. ОТСТРАНИ. И от този ъгъл нещата изглеждат не по-малко сложни. Все пак приблизително ето така:


Два индивида от различен пол.**

**Предвид преобладаващата хетеросексуалност сред земните жители. Ако сред аудиторията има хомо или би сексуални с липса на въображение и способност да пренапишат изложението по свой модел, да спрат да четат и да намерят по-приятно занимание. Това не е дискриминация - по-скоро инатлък от страна на автора.


Мъж и жена.

Мъжът обича безумно жената. Обича я от както свят светува. От по-рано даже. От живота им в света на елфите като че ли. Обича я с всяка клетка на тялото си. По-точно даже всяка клетка от тялото му я обича***. ***клетките притежават собствен интелект, памет и предпочитания, колкото и координаторът от върха на главата да се прави, че не е така. Търси нея. Под дърво и камък и във всяка друга. Открива нея в детството на една, в косите и тялото на друга, в авантюристичността и себичността на трета. До паметния момент на срещата им, винаги усеща онази тъмна и тъжна празнота на дъното в трюма на душата му. Там, сред издължените сенки на залеза, често сяда сам и плаче без сълзи и без думи. Страданието го омайва, той губи представа за време, място и събития. Постепенно вратата в душата му се отваря и като влажна и рехава мъгла нахлуват етерните му подсъзнателни спомени. Вижда я загадъчна и млада, ефирна, божествена. Броди през света на сънищата и бляновете след нея. Ту почти я докосва пред себе си - усмихната и любяща, а тя изчезва като дим, ту яростно прекосява реки и планини, пещери и прерии за да зърне края на дрехата й. Знае, че тя е там някъде. Има я! Доказателство в сърцето му са няколко среднощни срещи, толкова истински и блажени, че проклина деня и света, когато утрото настъпва... Така силно, болезнено я иска, че накрая започва да се страхува, че няма да я срещне в точно този земен живот. Че вглъбен в търсенето, няма да я познае, ще я отмине без да се спре... Започна да внимава, да наблюдава, да опознава... Сърцето му, отворено за нея, често бе атакувано от армиите на демоничните сенки на съмнението и се налага да води битки на втори фронт. Понякога нападат крепостта на душата му крадешком, леко и коварно - „... няма такава... няма... ти никога няма да я намериш... примири се... умри в самота и копнежи... няма я... няма такава... няма..." нашепваха те. Друг път, като лятна гръмотевична буря с всички сили беснеят пред портите на душата му с викове: ГЛУПАК ТАКЪВ! СТИГА СИ СИ ГУБИЛ ВРЕМЕТО! Той нахлузва доспехите и грабва меча. Бие се с всички сили, една по една ги разгромява. Но на мястото на една изникват три нови, силни, огромни и непримирими. В моменти на отчаяние, уморен се заключва в трюма и си приготвя предсмъртните слова. Ляга на пода и отваря мисълта си в очакване на СМЪРТ да отнесе най-после душата му в небитието. Но вместо СМЪРТ идва тя... загадъчна и млада, прекрасна и свежа, елфката от неговите сънища. Люби го нежно и влива живителни сили в сърцето му от зелената си чакра. Целувките й опияняват съзнанието му, вкарват свежест и мощ във вените му и той скача стреснато на крака. Грабва пак оръжието и се втурва да отвоюва своята душа от мрачните сили на съмнението и отчаянието. Прехода през земното време и пространство започва да личи в сребърните нишки на косите му, в ситните бръчици по лицето му... Безпощадното ежедневие го сломява... Или не съвсем... Огънят на вярата му оставя тлеещи следи навред след него...


Жената... Жената е крехко създание. И не съвсем... И не до там... Тя дойде по-объркана. Някак си гневна, че отново се налага да извърви пътя. Нерешителна и уморена още на старта. Неподготвена за състезания и битки. Без отбор, треньор и фенове. Никой не я научи ризница да носи, а отвред около нея мечовете на врага звънят безпощадно. Грацията и сърдечността й са основните оръжия в схватките. Красотата и вродената й обичливост омайват околните и те несъзнателно я съпровождат, помагайки й кой с каквото може. Пътуването е дълго. Твърде дълго. Пътеводната подсъзнателна мисъл, че някъде там има едни защитни силни обятия, в които да се сгуши и да потъне в забрава, я изхабява... От уморителните делници пристан тя намира в своя свят, където допуска рядко, но за винаги „сродни души"... Толкова й е трудно да поема и парира ударите на живота. Всяка нова битка печели, но след края се свлича на колене без сили. Обгражда се с приятелска любов, която захранва с възраждащи сокове тялото й и като че ли само така успява да остане будна... жива...

В пресечната точка на срещата им трябва да изтръгнат сърцата си. Да погубят всичко, което ги съпътства до тук. Да разрушат градените до днес светове, да изправят пред избор „сродните си души" и всеки, който дръзне да възрази, да бъде прокуден. Да разплетат километричните шалове на животите си по отделно и да съчетаят отново сребристо-зелените нишки на любовта си в една творба. Дали единението им въпреки всичко и всички е в синхрон с Великия закон... И дали изхабени от търсене, ще да намерят сили в себе си да го направят? Дали някога ще пребъдат заедно и щастливи в безкрая на съществуването... Кой ще ми каже....

Оставям ги тях двамата, търсещо - намиращи, колебливо убедени, потънали в себе си. Обръщам се, крача по банкета и се вливам в тялото си - кола. Завъртам ключа на стартера и синхронизирам дишането си с приятния шум на двигателя. По радиото само българска музика слушам аз... Връщам се на магистралата на живота в търсене-гонене на моята вселенска любов.