Всяка болка изчезва, всяка мисъл утихва...

Дните минаваха като рицар през буря... в болезнено мълчание. А от последното ти съобщение  изминаха точно 13 дни и няколко часа, последната мисъл към теб се прокрадна в съзнанието ми преди малко - всъщност не съм спирал да го правя... как звучи само - като от устата на наивен младеж... в какъвто помежду другото се превръщах. Докато чувах гласа ти, поне се чувствах извисен, изпълнен с енергия, доблест и мечти... болката, която ми причиняваш с мълчанието е по- силна от мисълта за гарван, кълвящ кървящи рани... А това, че израснах в семейство, раздирано от скандали, нищета, презрение и безмълвие, ме караше да пия до дъно от горчивата чаша? Дали съжалявам ли? По-скоро бих предпочел да не съм живял... Това само ме направи личност, която е с положителност по-различна от болшинството маргинализирана маса. Съжалявам само, че спечели сърцето ми, погали го и го изхвърли през прозореца на кулата издигаща се между нас... като непреодолим пиедестал. Също и за това, че вече не съм същият...

Оттогава спрях да пиша... нещото, което изпълваше душата ми, когато бях самотен, пропит от мисли, неосъществими мечти - като ручеи мъждукащи в ефирно царство... кралицата на което бе орисана-ти. Спрях да ходя на краката си. Накъдето и да се обърнех, виждах сянката ти... преследваше ме като обвиняващ пръст. Да, ти, мила  за която си мислех, че си орисана да ме обичаш и ми носиш щастие... донесе най- голямата ми мъка. Пиша това просто така - между другото... но го правя с голям слой тъга, прозрял под битието  ми.

Дните след "раздялата" прекарвам еднообразно... Въпреки че лягам късно... почти сякаш изпращайки звездите - ставах рано и отивах до терасата - просто по навик, да вдишам топлия въздух, натежал от сол. Дали щеше и днес да е като вчера, като утре - времената се бяха объркали. Направих си „традиционната" чаша кафе и се отпуснах в четена на поредния исторически роман (и дори тогава образът ти преследваше съзнанието ми като обвиняващ пръст). Не изминаха и 20 минути и вече се бяхме разбрали с група приятели да се срещнем на центъра, нямаше как да откажа, поне щях да се откъсна от „всичко"... от несправедливостта...

Вече бяхме в ресторанта, масите бяха изпълнени като житните поля с хора през лятото. Поръчахме... Времето се проточи в приказки и всеки изля мъките си. Изведнъж покрай нас минаха две болезнено слаби деца (на не повече от 10 години) - огледаха масите сякаш търсейки трохи... бяха облечени повече от оскъдно - със стари и скъсани дрехи, с лица, пропити от прах, очи - гледащи с отчаяние... бяха боси. Коремът ми се преобърна, а сърцето ме заболя сякаш пробито със стомана в гърдите, а си мислех, че съм най-нещастният човек на земята. Заобикалящата ни паплач ги гледаше с презрение и гняв, примесени в едно... тези хора имаха по-черни души от сатаната - тя бе прикрита само от скъпите дрехи, обгръщащи сивата им същност. Някой ги нарече -„нещастници". Гневът в мен прекипя - нима само на мен от толкова много хора ми трепна сърцето?! "Но... как е възможно?" Смътно си спомням, че ги бях виждал и преди - гледаше ги възрастна жена. Повиках едно друго момче с молба да ги извика при нас, бе на тяхната възраст, но видимо бе и че нямаше техния проблем... Приближиха се бавно и плахо - не очакваха никой да се загрижи за тях - всичко бе очевидно, подадох им последните пари, останали в и без това не-широкия ми джоб с предложение да се почерпят по нещо, какво друго можех да направя?... Взеха ги с недоверие, а след малко едното момче се приближи с плахи стъпки, подавайки ми останалите... В очите му имаше повече истина и честност отколкото тези на монах, за тях този елементарен жест е по-топъл от втечнено злато. Фактът, че днес им помогнах, не прикрива тъмната позлата, която е хвърлил животът върху тези невинни създания... Изтичах до баба ми и им донесох 2 чифта от старите ми обувки - наранените им крачета се нуждаеха повече от горещо от тях... След миг, проточен в безмълвие, изругах наум: „Нима никой преди това не е им помогнал... но как? По дяволите..." Наоколо имаше много мъка и вътре в мен също... отново се сетих за нея... дали тя ще се гордее с мен, дали Господ ще ми върне някога всичките положителни неща, които съм направил... Едва ли.

Няма да разказвам по-подробно нищо... това беляза деня ми. Сякаш животът ми премина през очите като на лента... черно-бяла. Как може да се стремиш да даваш всичко от себе си, да я обичаш така силно, както малко дете подаръка си за Коледа, да живееш в нейно име със стремеж винаги да си в мислите и... в тези - най-красивите. Писна ми всички да ми казват как съм бил лудо влюбен и всяка би била на нейно място... Приказки, от които душата е още по-вгорчена - като жълта жлъчка. Не мога да издържам на това как се отнасяш към нещо, което всъщност звучи толкова глупаво - „обичам те...". Не издържам да плача тихо, макар усещайки нощта.

Стига ми само да те гледам, така всяка болка изчезва, всяка мисъл утихва...