Apr 18, 2016, 12:59 PM

Вълчицата (5) 

  Prose » Novels
806 0 9
17 мин reading

Вълчицата (5)

§

 

   Екип от лекари чакаха  колата. Сестрата на Фидана ѝ обясни накратко какво беше станало и тя бързо прекъсна конференцията и нахлу в болницата. Стоян и баща ѝ стояха до прозореца в кабинета на сестра ѝ. Тя се спусна и силно прегърна сина си, като не спираше да го целува. Той се чудеше как да я отблъсне.

   –Остави ме, де!Добре съм! Нищо ми няма,тя ме спаси!-посочи той с глава към реанимацията.

   Фидана се втурна да влезе и се сблъска със сестра си, която прегради пътя ѝ и я скастри:

   –Това тук да не би да ти е селски панаир?Така не може да нахлуваш!Нямаш работа в реанимацията!Аз ще излизам ,ако има нещо ново!Нека да излязат резултатите и ще говорим!Разбра ли ме?

   Фидана не беше свикнала някой да ѝ се налага, но тук не беше нейна територия и тя гузно се присъедини към другите.

   Всички мълчаха.Тя пушеше цигара след цигара.Димът се отправяше към отворения прозорец, където стоеше Стоян.Той не се стърпя и я стрелна:

   –Стига вече, мамо! Ще се задушим! Не можеш ли поне в такива моменти да не пушиш?

   –Добре де!—тросна се тя и смачка недопушената цигара.

  Алиш беше седнал в ъгъла на кабинета и тя се обърна към него.Не беше го забелязала дори:

   –Вие кой сте?Близък ли?

   Той не реагира, вдълбен в мислите си.

   Тя сви учудващо рамене,че и тук удари на камък,но не си направи труда да пита втори път и нервно ставаше и сядаше на диванчето.Взе брошурка от масичката,прелисти я няколко пъти, без да я чете и я хвърли върху другите.Понечи да попита Стоян защо е нужно всички да са тук, но си даде отговор набързо и се отказа от въпросите си.Тя не беше свикнала така, а и този там в ъгълчето и се набиваше в очите.Отново насочи поглед към него.Лъхна я някаква особена миризма, на овце.Догади ѝ се.Отвори още един прозорец,точно до Алиш и реши, че той не може да не ѝ отговаря, като го пита и отново направи опит:

   –Как Ви беше името,че не го чух?

   –Алиш! - отговори сухо той,   без дори да си направи труда да я погледне.

 Тя се подразни, но разбра, че разговор няма да има и се премести до баща си. На него също не му се говореше, но възпитанието му не позволяваше тя да се чувства неловко и тихичко и разказа случилото се.

 –Това е бащата на момичето, което спаси Стоянчо.С много силна воля и кураж.Ти не знаеш как налагаше звяра с една бухалка, а после каква беше тая сила да я извлече сама на брега на реката, не знам? Няма никога да ми излезе из ума тази гледка, докато съм жив!Но и животното...Много странно...нападаше, като че да я предпази от нещо!

   Настъпи тишина.Всеки с мислите си.Стоян чуваше гласа на момичето как пее и в паметта му се беше запечатил оня бистър поглед, синевата в очите и добротата, която струеше в погледа ѝ, дори когато разярена налагаше животното.Ръцете му се затоплиха  при мисълта, че я беше носил, беше притиснал тялото ѝ... 
   Дядото пък не можеше да отпъди от съзнанието си гледката как майката на момичето се хвърли до Вълчицата и заудря глава в земята.  Алиш върна лентата назад и не проумяваше защо Айтана в агонията си говореше за алтъните.Мислеше защо тези хора са приближили дома му, какво може да са ѝ казали?Какво е станало?

   В главата му цареше хаос. Гледаше една фигура на килима и дори не усети влизането на докторката.Помисли си, че е излязла тази досадна, наперена жена, която нямаше неговите грижи! 
    Стоян скочи пръв, вперил поглед в леля си! 
   –Как е?Ще се оправи ли? 
   Алиш тромаво се надигна. Имаше чувството,че върху  раменете му са положили  няколко торби цимент. 
 Докторката свали очилата си и се обърна директно към него: 
 –Вижте, дъщеря  Ви  напоследък как се хранеше? Ядеше ли добре?-обясни  простичко тя, като видя обърканият му поглед- Има  анемия, за това Ви питам? 
 Алиш дори не знаеше какво означава тази дума и  недоумяваше  какво ѝ е на Айтана.Сви рамене и нищо не отговори. 
 –Трябва кръв, а дъщеря Ви има много рядко срещаща се група, АВ, ФАКТОР ОТРИЦАТЕЛЕН. Вие давали ли сте кръв някога, по –точно- знаете ли си групата? 
 Стоян схвана колко беззащитен стоеше човека и се взе в ръце! 
 –Лельо, не можеш  ли по -простичко да го попиташ  дали има ето  това листче  в  паспорта си?-нервно  извади  той своето и го размаха пред очите на Алиш, а той  стоеше  като закован  за пода,  бял като платно. Олюля се! 
 –Лошо ли Ви е?Моля Ви, седнете--прикрепи го докторката  на дива- на -да нямате високо кръвно? 
   Тя свали апарата си и провери налягането. 
 –Нищо   обезпокояващо!   Нормално  е да  се  повиши  при  тази си- туация.Момичето се нуждае от кръв.Нейната е по специална,затова ще проверим Вашата и ако съвпада, ще прелеем! 
   Алиш загуби и ума и дума. 
 –Може само от жената...Не знам...-искаше да прехвърли своята те- жест върху Айшето само защото я нямаше тук, в противен случай ни- кога не би го направил.Едно дървоядно червейче  се беше загнездило в съзнанието му, че това може да доведе до дълго скритата тайна за Айтана! 
 –Тя ни е единственна!!!-едва отрони той, каточе тези хора ,които са се втурнали да я спасяват, искат да му я отнемат! 
 –Да!За това трябва да я спасим! 
   Алиш се  надигна с мъка. Кръвта не беше същата група.   Само той знаеше това. 
   Дядо Стоян беше вперил поглед в една малка   люлка  в градината на болницата.Там нямаше никой, но той си припомни  как люлееше Фидана и малката си дъщеря на асмата върху едно  въже и  едно черд -же.После то си висеше там години наред, макар,че никой не се люлееше на него.Фидана не случи с Иван, но той   благославяше Бога,  че  единственият му внук не се метна на баща си, а израстна умно, кротко и разбрано дете.Нямаше допир с лоши младежи,учеше се и никога не беше им създавал грижи.

   От мислите му  го откъсна Фидана: 
 –Няма време да търсим майката! Давайте да оправя аз  тая   работа с кръвна банка! По дяволите,  да му  се не види макар,  една кръв ли не мога да уредя ? В тая болница никой ли не може да помогне? Татко, ти не знаеш ли си кръвната група? 
 Дядо Стоян  знаеше, но се оказа,  че не  е нужната. Всички бяха за- мислени и угрижени! 
 Стоян говореше с някого по телефона. Убеждаваше го ,че няма да му свърши кръвта, ако даде от нея, но отсрещната страна със сигурност отказваше, защото той нервно барабанеше с пръсти по бюрото .Рязко затвори телефона  и в погледа му пробягна една стреличка гняв и безсилие. 
 –Ще намерим-тупна го дядо му по  рамото-щом  майка ти се зае, всичко ще се оправи. Спокойно!Вижте, тук женурята ще се оправят, а ние да излезем да хапнем нещо навън!Ставайте!-обърна се той към Алиш. 
    –Не, не, не!Аз не съм гладен! Детето ми чака кръв, аз не мога да му помогна. Айшето е сама в къщи! Сигурно се е побъркала от рев! Не, не мога да ям!

   Фидана затвори  телефона  и доволно плесна с ръце, че  тя беше уредила всичко, че кръв има и благодарение на  нейната намеса  ще помогнат на момичето. 
    –Аз предлагам синът ми да Ви закара у дома, а утре ще дойде да Ви вземе отново. Така и жена Ви ще е по спокойна, нали?Тук  цяла гвардия се грижи за нея!-продължи да ръководи нещата тя. 
    –А Айтана?Какво ще стане с нея? Искам да я видя! 
Тя натисна рамото му за кураж и отново я лъхна оная миризма на овце и сено, която познаваше от някога! 
    –Единствена ни е!-прошепна Алиш. 
   –Е, аз да не би да имам десетина, но всеки го боли за неговото.Инстинкт човешки! Сега да чуем шефката кога ще ни пусне при нея?На моя глава  не става! Болницата е нейна! Да не ме скастри пак!

 

§

 

Айтана протегна ръце.Сълзите ѝ чакаха заповед! 
    –Татеее! 
    –Милинката ми тя!Какво ти беше?Мина ли ти? 
   – Главата ми.Вие ми се свят.Не помня всичко което стана!А мама къде е?-надникна тя зад него.

   Гледаше непознатите наоколо и напъваше съзнанието си да си припомни нещо за тях.Мислите ѝ бяха разбъркани.Затвори за миг очи, отпусна глава назад и отново ги отвори.Леко стисна дланите на Алиш и ясно и отчетливо го попита: 
 –Донесе ли алтъните и куклата? 
Фидана беше достатъчно близо, за да чуе какво  каза  момичето и скочи! 
 –Алтъни ли?-прободе я нещо в ляво-Тук не се плаща и то ,чак пък с алтъни!Какво иска дъщеря ви от Вас? 
 –Не знам! Нищо не знам! Сигурно ..нейни неща!-скомфузи се той. 
 –Неее! Не тате! Алтъните, във  везаната   торбичка, на дъното на скрина! Не сънувам!Аз ги намерих оня ден! 
 –Не трябва да се напрягате! Хайде, свиждането приключи!-нареди лекарката. 
   Фидана не помръдна от мястото си.Мислите и така се разбъркаха,че не можеше да ги събере една с друга.Не смееше дори да погледне момичето в очите и наум правеше сметка на колко години можеше да е?Знаеше от овчаря, че бебето е момиче, родено с белег, което тя тогава свърза леката и забежка с един младеж, който всички наричаха Белязания. 
Сестра и я побутна и още щом затвориха вратата, тя каза: 
   –Виж как се налага на човек понякога да помогне с кръв, затова те моля да видим и моята кръвна група, нека си я знам! 
   –Глупости, я стига!Изнервяш ме!Изглеждаш зле!Какво ти става? 
   Тя искаше да прогони от главата си мисълта, която не ѝ даваше мира."Алтъните, везаната торбичка".Обърканият, недоумяващ поглед на бащата...Сходството в прекрасните сини очи с отражението на стояновите!

   Кълбото от спомени се търкулна и размота.Нямаше как да е това?Нали се чу ,че някакъв звяр изял пеленаче, а на погребението на Бай  Стоян овчаря тя лично беше!!!

   Тя понечи да се върне при момичето.Да потърси белег по нея, но сестра ѝ я смъмри! 
 –Сестра ми, ти даваш ли си сметка, че това хилаво дете се е борило с вълк, за да спаси сина ми.Ти и аз ,едва ли бихме го направили! Прощавай!-хвана тя слепоочието си-Говоря глупости!Ти да,но аз....Аз не съм сигурна!Аз не! 

   Сълзите ѝ се отприщиха, но се втурна да разпределя вината за случилото се в ония години, дори за малко да я прехвърли цялата върху паметта на Иван, но размисли и определи своя дял вина в това небивало, нелепо престъпление!.Само майка без сърце би сторила това-да остави бебето си на кръвожадните вълци в гората.Раменете ѝ се стегнаха, но не можеха да понесат този товар от миналото!Тя сякаш изведнъж се смали.Сините и очи добиха тъмен цвят.

   Искаше да сподели с някого, но взе решение,че ще чака,че може така да ѝ се е сторило и успокояваше душата си, че не е възможно,че все още няма доказателства за да се тревожи!

 

§

 

 От кабинета на леля му се чуваше гласа на майка му.Спорът беше набрал инерция, защото и лудият можеше да чуе как  се караха: 
   –Ти си луда! Луда си! Никакви ДНК тестове няма да правя!Тя  е обикновена пациентка като другите! Какво общо има с теб? Плашиш ни! 
Стоян влезе: 
    –Вие тук двете се карате.Чува се навън! Мамо,ти губиш контрол и ни натоварваш! 
    –Тя!Тя може да се окаже твоя сестра!

   Направи опит да го прегърне , но той я отбута от себе си. 
    –Тя! Коя тя?Каква сестра? За кого говориш? 
    –Айтана!  Искам  да докажа, че не е, но до доказване  на противното тя е твоя сестра! Разбираш ли ме! Моя дъщеря! Родих в деня, когато умря баща ти.Той не искаше това дете!Уредил беше да ми я откраднат, а крадецът взе и алтъните от баба ми!-излъга тя и през ума ѝ мина,че така и Айтана може да и прости-Мислех че е мъртва.По това време се чу, че вълци разкъсали мъж и бебе!Разбери ме! Баща  ти беше звяр! Звяр беше! 
   Стоян и обърна гръб, а сесетра ѝ разтърси раменете ѝ. 
 –Тук нещо не се връзва.Щъркелът след толкова години да ти донесе дъщеря.Та ти никога не си била бременна!Смешно ми  е! Хайде сега, проба ДНК! С твоята дебела глава насреща не се излиза. Аман вече!-тресна тя вратата и ги остави само двамата. 
                 

§


    Айшето и Алиш  продължаваха да стоят до  прозореца в коридо ра.Фамилията сега имаха друга грижа и забравиха за тях.Тук там някоя сестра се мернеше и бързо изчезваше в някоя стая.Чуваше се само клопане на тенджери и тигани от друг етаж и ухаеше на запържен лук.

   Повикаха ги!

    Сестрите стояха от двете страни  на леглото  като на визитация.  Стоян и дядо му-до прозореца, с гръб към всички, а Айшето и Алиш до вратата, гузно  навели глави, готови да побягнат, ако ги изгонят от тук. 
    Айтана с наведена глава държеше крайчето на везаната торбичка и с един нокът  драскаше по един конец.Докторката много сериозно попита Фидана, Айшето и Алиш дали ще приемат резултата от теста. .Пос ледните нито казаха да, нито пък не! Въпросът висеше във въздуха. 
   Към Айтана и Стоян никой не се обърна.Момичето се почувства ка то предмет на търг!Който повече даде, той ще я спечели!Сърцето ѝ се вледени! 
    Нямаше спор в ползата от резултата!Той беше на сто процента. 
   Айшето и Алиш за миг си представиха планината без песните на Ай тана, а Вълчицата...Очите им бяха сухи!

   Всички впериха поглед в Айтана.Тя искаше час по скоро ,да приключи  този спектакъл! 
    –Ти не си ми майка! Една майка  не може да позволи , хей така, ня кой да открадне детето ѝ и да не го потърси изобщо, а ти- обърна се тя към Айшето- ти също не си , защото не си ме закърмила! Истинската ми майка е един звяр, една вълчица, която никога през тези години не ме е изоставяла! Пазеше ме като очите си и затова съм тук,защото към мен се  приближи човек, който тя сметна за враг. Ето това прави ис тинската майка! Ако можех да бъда нейна дъщеря, щях да я предпо чета пред тази,  която ме е родила и предала и пред другата,която цял живот ме е лъгала и е крила от мен истината! 

   Тя взе торбичката с алтъните и я хвърли в лицето на Фидана.
    –Не ти вярвам!Вземи ги!Те са твои!Това не може да изкупи вината ти! 
 Всички бяха стайли дъх и с наведени глави.
   Стоян се канеше да я прегърне за кураж, но дядо му даде знак да по търпи още малко.Той остави внук си до прозореца и седна до моми чето. Не направи опит да хване ръката и!
 –Айтана!Ти, искаш или не искаш, си моя внучка, сестричка на внук ми!В теб тече нашата кръв! Завинаги не можем да сме разделени!Не става!Ти ще решиш дали да променяш начина си на живот, но не ни лишавай от възможноста да те виждаме...Стоянчо,ела тук! Сега можеш да я прегърнеш.Тя е твоя сестричка.Ще се заобичате....Има време...
   Той замлъкна!Оттегли се с гръб и затисна с кърпичка очите си.Стоян нерешително пристъпи и обгърна раменете ѝ.Почувства топ лината на нейната несигурна прегръдка.
   Тя взе решение и никой не можеше да ѝ го оспори.Трябваше да е близо до Нея, до тази която я е закърмила. Айшето и Алиш бяха щастливи!
 

§


–Какво е това?Тя ли е?Чака ме! Спри, спри близо до нея!Милата ми, милата тя!-гледаше тя Вълчицата.За миг обичта ѝ към нея се утрои!
    Стоян закова спирачки, но не излезе от колата, а Айтана затича към звяра.

   От двете коли не откъсваха очи от гледката.Вълчицата сви лапи и лазешком се придвижваше да я посрещне. Стоян затвори очи!Когато ги отвори, видя как звярът се изтърколи на една стра на.Айтана също сви колене и се гушна до нея.Погали козината ѝ.Взря се в очите ѝ и с няколко сълзи успя да ѝ каже,че никога няма да се разделят ,че само смърта може да го стори!.Вълчицата се надигна на задните си лапи.
–Ела!
   Стоян не мърдаше от мястото си.Беше излязъл от вън и чакаше на тръни  да види какво ще се случи и дали той не трябваше да помогне, както тя на него?
   –Не бой се!Аз съм тук!Като ни види всички заедно, ще ни заобича!Дай си ръката! Клекни на колене!Пред МАЙКА се свиват нозе, като за молитва.!
   Айтана хвана лапата и я положи в треперящата длан  на Стоян! Миг който не свършваше!
   Вълчицата се изправи на крака и се оттегли в храсталака. После всички видяха силуета и отсреща пред канарата,  където беше леговището и!!!

§

   Стоя  и  наблюдавам  всичко, свита  до един дънер, обрасъл с мъх..Чувам шум на пеперудени крила.Не смея да се обърна, нито да помръдна.До мен се приближава някой.Усещам кой е: Жената в бяло! Наметалото ѝ я издава.Милион звънчета се сливат в един звук на течаща вода в поток.Обгръща раменете ми и ме затопля!
–Видя ли-шушне ми в ухото-А ти се уплаши как ще пишеш за вълците? Разбра ли, че понякога животните са по добри от  хората? Студено ли ти е? Защо трепериш?...Аааа, страхуваш се?Усещам те!
   Вдигам рамене и клатя положително с глава.Разбрала ме е.Тя всичко знае за мен!Усеща ме!Не мога да се прикрия!
–Не бой се!Тя е сладко избавление!Задължителна, заслужена почивка! Така е устроен животът! Затваряш очи за прошка, прощаваш, сбогуваш се и това е...Броила ли си колко листи си изписала в живота си, колко живота си преживяла? Не си, нали?...Вълчицата си отиде!Всички ще си отидат,но ти не се плаши!Аз ще държа ръката ти и в оня момент, ще ти разказвам друга приказка, която ще напишеш....
   Чакам я да продължи.Чувствам,че ми става студено, ледено, защото тя е прибрала крилете на блестящото си бяло наметало.
   Шумът на пеперуди се отдалечава. Страх ме е, защото съм сама в гората.Тръгвам смело напред и с босите си крака тъпча листа и сухи клонки.Един силует ме преследва. В тъмнината два вълчи "фара" осветяват пътя ми към дома.
   Отварям вратата и стъпвам върху мекия килим.Някаква невидима ръка измъква химикала и тетрадката от ръката ми. Нежно ме полага на възглавницата и оправя завивката ми.Топли устни  докосват челото ми, като за вечна раздяла, и ми шепнат:
–Не се бой!Тя е спасение!Избавление-е-е-е-е!
   Събуждам се.

Няма никой. Тъмно е.Луната върви по своят път напред.Аз ще очаквам деня с надежда за следващо събуждане!!!

КРАЙ

© Елена Нинова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Прочетох Вълчицата (3) преди месец и тогава не допрочетох другите. Днес го направих.

    "Не се бой!Тя е спасение!Избавление-е-е-е-е!"

    Нека бъде така!!!
    Царство ти господне!
  • Светъл път на душата ти, мила Ели! Почивай в мир! Ще ми липсваш!
  • Винаги докосваш струните на сърцето ми, адашче! Благодаря! Продължавай...
  • Изчетох всичко. Бързах да прочета финала, защото още с първата публикация преди месец събуди любопитството ми, а сега съжалявам, че свърши. Прекрасно. Пиши, пиши, пиши и не се отказвай. Вълнуваш. Желая ти здраве и те очаквам отново. Поздрави.
  • Елена, Бог да те поживи, желая ти здраве и още прекрасни разкази като този!
  • Дочетох го... с почивки към края, че ми се замрежваше погледа.
    Разтърсващ разказ. Горещо препоръчвам!
    Благодаря ти, Елена за невероятната емоция!
    Бъди силна! Прегръдки и от мен.
  • Прочетох тази повест на телефона, на части, примесени със съобщения от рода на „пиша и повръщам“. Тежка борба с рак на стомаха и дух, пред който свалям шапка от както те познавам, сестричко! Ти успя! Изпълни заръката на Жената в бяло! Може точно тези писаници тук да са ни билета за Там, знае ли човек?...С теб съм.
  • Дълбоко ме развълнува... Ех, Енена! Някога ще се видим Там и ще си разказваме... Прегръщам те!
  • Изчетох ги всичките. Поздравления, Разказвачке!!
Random works
: ??:??