За мълчанието

Често хората премълчават нещата, които искат да кажат, нещата, които трябва да кажат. Говорят с недомлъвки и намеци, страхуват се да бъдат искрени. Крият се зад маските на честността и добротата, а всъщност зад тях крият и истинските си чувства. Смятаме, че познаваме някого? Не... това е просто поредната лъжа, в която вярваме. Не харесвам реалността и не искам да вярвам в нея. Както не искам да вярвам и на хората, които разбиват света ми, не с лоши думи и омраза, а с мълчание и изкуствени усмивки. Сега и аз се усмихвам така, насила, и не знам на кого и в какво да вярвам. Толкова ли е трудно да бъдеш откровен? Да не бъдеш егоист. Често ни отнемат това, за което копнеем всеки ден; това, което ни кара да се усмихваме и да бъдем щастливи. И го правят не най-големите ни врагове, а най-близките ни хора. Отнемат го с неизказани откровения и несподелени желания. И никой не се чувства виновен зад маската си, защото никой не мисли за теб... Всичко се връща и няма аз да нараня тези, които ме карат да плача. Дано поне те са щастливи в лъжите си. И дано някои ден спрат да се усмихват изкуствено. Защото много боли от неискрени думи и неизказани такива. A струва ли си толкова много болка за един откраднат миг щастие?