- Много скоро ще разбереш. Много скоро всичко ще разберете. Всички...
Замълчах за миг. Чувствах се някак си объркана от този отговор. Исках да знам много повече от това. Исках да знам много по-конкретно. Дали нещо ме грози. Дали грозеше всички ни. И каква беше причината тя да избяга от реалността. Търсех причината в нея.
- Тогава. Тогава кажи ми нещо повече. Щом, очевидно, не можеш да говориш за това, което е било. Тогава кажи ми да кажа ли нещо на някого. Нещо, което да интересува другите. - запитах аз.
Тя отново замълча за секунда. В очите ù се четеше огромно съжаление, дори страх, погледът ù беше много кротък, но тъжен. Ала не изглеждаше като човек, който изпитва страх. По-скоро като такъв, който в момента е разочарован от себе си. Ала след това, все така замислена, каза следното. Нещо, което се запечата в съзнанието ми и седи там като издълбани букви. Изречение, което ще помня цял живот, а именно:
- Аз много ви обичам всички! Вие сте били по един или друг начин най-близките ми хора ...