Замръзва ли кипящата кръв? [Кръвта вода не става]

Мрачно, навъсено небе, покрито с облаци... Дъжд... Пронизващ леден вятър... Вали... и вън... и вътре... в мен... Сковаващ студ... сърчицето чак се е свило и едва потрепва... Мразовит ден... Очите сълзят...
Хм... от вятъра трябва да е... А защо тогава очите сълзяха и през топлите дни? Сълзите замръзват... но, защо студът заскрежава само тях?
Като че ли лед покрива до скоро кървящата сърдечна рана... А защо се заблудих, че и през лятото може да замръзне? Но не слънцето, не горещината не го позволиха... другаде е причината... Те стопират всяко желание... всяка наченка за поява на ледената коричка... Навиците и Спомените... Те бяха родени през пролетта - когато се затопля и всичко разцъфтява... Развиваха се през най-топлите дни, но може би това си е чиста случайност... Ранички, като от убождане с кърфица се появяваха паралелно с тях... А през летните дни раната не можа да замръзне просто, защото се беше породила прекалено скоро... Но сега през зимните пак не става... Температурата навън няма никакво значение... Едно влюбено сърце отдава и приема топлина дори при най-минусовите температури... То не се влияе от време и пространство... Едно разбито сърце също е горещо, но то остава такова, защото няма на кого да дари топлината си и вече няма кой да му дарява такава... Кръвта от раната е още пареща, и също гореща... Но ми се щеше както замръзват сълзите и после просто изчезват, така да замръзне и тази рана... и повече никога да не се отвори... Все едно искам да замръзне кипяща вода! А това е... кипяща кръв!
*    *    *

Всяка песен и всяка мелодия... Всяко място, всеки повей на вятъра... всеки поглед и всяко познато лице... всеки жест и дума, всеки цвят и мирис... Дори сетивата ми са обсебени все още... Твоят допир... кожата ти... целувките ти... твоята усмивка... твоят аромат... твоят тембър и всеки шум, всяка твоя дума... са дълбоко запечатани в съзнанието ми... и не спират да ми се натрапват!  Защо ме преследват така?! Нали съзнателно изстудявам кръвта и всеки път, когато реша, че ледената покривка е достатъчно дебела и е  покрила всичко напомнящо ми за теб се появява някое споменче и червеното започва да прозира, а ледът се стопява моментално...
Трябва да си отнесъл със себе си частица от сърцето ми, за да не може тази рана да зарасне... и да бъде дълбоко замразена! А... и може би ледът е прекалено нестабилен, за да обхване толкова много чувства, преживявания и мисли... Прекалено слаб, за да заледи раната, разраснала се от толкова много неща...