Проклинам се! От все сърце се изумявам и карам на сърцето си. Как можа да се въвлече в оковите на любовта? Как можа да се влюби точно в него? Защо не избра Георги, Павел или Петър от моето училище, от моя град? Защо трябваше той да е избраникът на душата ми?

 Щастлива съм! Чувам гласа му и се потапям в страната на чудесата, в страната на смеха, там, където е той. Омайвам се и оставам без дъх, когато видя името му изписано на телефонния екран. Гледам снимката му и не мога да сваля глуповатата си усмивка от лицето. Разтягам устни и гледам влюбено… като идиот.

 Мразя те, сърце! Как можа да сториш това на разума ми? Как… Защо…?!? Нима никой друг не е подходящ за мен? Няма ли някой, който да е близо до теб и до тялото ми? Защо избра човек, който е на стотици километри отдалечен?  

 Добре, съгласна съм с теб! Той е идеален, перфектен, най-прекрасното същество, което съм срещала. Кавалерството му е несравнимо, маниерите удивителни като за човек, живеещ в тези времена, знанията му са впечатляващи. Всичко, което е свързано с него, е това, което винаги съм търсила. Не отричам, нищо не отричам - той наистина е Човек. Наистина може да ме дари с това, което искам, да ме направи щастлива. Идеален е!

 Но все пак защо точно него? Къде ме забърка, сърце? Защо го причиняваш на мен и на себе си? Защо така направи? Не разбираш ли, че всичко ще завърши с невъобразимо количество болка, което ще ни пробожда? Защо обременяваш мислите ми с мечти за него?

 Щастливо ли си? Разбирам те. Да си влюбен е прекрасно, но недей така. Пак ще те питам - защо него? Не хареса ли друг? Не обикна ли друг? Не можеш ли да го направиш? Да, добре, знам, че не мога да ти заповядвам и нямам право дори да търся тези отговори. Ти си толкова потайно! Добре, нека бъде както желаеш. Скланям глава и се примирявам с избора ти.

 Сърце, а можеш ли да обичаш от разстояние? О, било възможно?!

 Сърце, мечтите ми също се влюбиха в него! Ех, сърце… обичам го…