Завинаги млад

Завинаги млад

Кой не би искал да е вечно млад?

Никога да не остарява, никога да не го боли?

Винаги да изглежда прекрасен?

Винаги силен, красив, умен, незабравящ?

Дали искаме да сме такива?

Дали си заслужава да си вечно млад?

Дали тази мечта е прекрасна?

Дали?

Разберете...

Бях на пет годинки,  когато  покрай една песен си пожелах да бъда вечно млад. А ми казаха да внимавам какво си пожелавам, ама кой да слуша...

Ето ме, две хиляди години по-късно. Много неща се промениха, много - не. Всичко, което помня от младини, го няма, останаха само спомените. Какво си навлякох, просто не мога да си представя. Сам направих това, което исках. Хората са все още тук - на Земята. Но това не са хора, а роботизирани идиоти. Мислех, че ще се оправят, а те затънаха. Колкото по-голям е техническият прогрес, толкова по-малък е моралът в хората. Социални мрежи, о, не, това си е направо унищожение на всичко човешко, там е пълно с хора, търсещи кавга, няма нормални. Търсят само за какво да се карат, сякаш забравили, че има любов... Ех, какво бе любов, за последно я чувствах преди 1900 години, ако не и повече. В сърцето ми имаше място само за една жена. Откакто тя си отиде и сърцето ми с нея замина... Всички ги няма, а аз съм тук, безчувствен, самотен, но млад. Или фалшиво млад. Външно млад, но вътрешно съм направо ръжда. Как си го помислих, как си го причиних - сам не зная. Той  прав бе - да внимавам какво искам, а аз името му не помня...

          Всякакви професии работих, които хората не са и чували.  Живях много животи, но мечтания от мен, загубих преди 2000 години... Хората се притесняват, че могат да умрат утре, а аз - че няма да умра никога. Те се притесняват от какво са болни, а аз не мога да се разболея, раня, задъхам. Мъка - това е второто ми аз. Преди плачех, чувствах я, когато губех близки, а сега нямам дори сълза... Но мъката е вътре в мен, пазя я... Всичко е толкова странно. Наистина исках точно това, но друго си представях, че просто изведнъж ще умра. Имах всичко, любима, деца, приятели... А сега само себе си. Не се оплаквам много, все пак съм само един идиот, но какъв... Толкова години помагах на света, предотвратявах войни, преврати, убийства. Правех добро всеки ден, но не го чувствах. Хората не благодаряха, напротив, дори бягаха от такива като мен. Смятаха ме за луд. С какво ми благодариха - с постоянни упреци, навиквания, но и те си го получиха. Така ги подредих.

          Има и положителни неща, но не са те за мен. Можеш да имаш всекиго, всичко, което пожелаеш. Можеш да имаш всичко материално - Порше, Ферари, но губиш себе си.

Чудя се, дали любимата ще ми прости, ако я срещна някъде в света на мъртвите. Мислех, че по-скоро ще я видя, а минаха хиляди години, не знам колко още има, сам не зная. Дано ми прости...  Обичах я и още я обичам!

Сега започвам последна битка - битката с всички хора. Битката за собствената ми смърт. Битката да се върна при любимата. Дано поне тази спечеля.

Дали си струваше?

Според мен - не.

          Питате се, кой съм аз. Е, това е сложно, вече не помня точно. Бях добро момче в лоша среда. После станах родител, после се изгубих, след като близките ми загинаха... Още не знаете името ми... Хм...  имах много имена, но Ники - първото ми бе...

Автор: Иван Д. Кирчев