Змеят и момичето

Змеят огледа хубаво момичето, изпусна облаче сивкав дим през ноздрите си и намести опашката си по-удобно. Чудеше й се. Как може изобщо да мине през акъла на едно такова малко и нежно същество, че може да дойде тук. А и да му поиска ябълката на всичкото отгоре. Каква наглост. Само заради това той веднага трябваше да й отхапе главата.

  Досега триста четиридесет и седем юнака се бяха опитали да вземат ябълката, но никой от тях не беше успял. Повечето бяха оставили костите си тук, а други – я крак, я ръка. Само малка част се бяха измъкнали невредими, леко поопърлени, разбира се.

  – И какво, искаш ябълката, а? – попита змеят.

  Момичето изпърха с мигли, прокара небрежно пръсти през дългата си руса коса и се опита да се престори, че не се страхува.

  – Да – каза твърдо то. Само гласът й излъчваше увереност, иначе цялото й тяло трепереше.

  – И защо мислиш, че ще ти я дам?

  – Защото ти си добър, послушен змей и защото ябълката изобщо не ти трябва – каза момичето, опря ръце на тънката си талия и разкрачи предизвикателно крака. Гърдите й издуваха деколтето на тясната рокля.

  – Че не ми трябва, не ми трябва, тук си права. Аз не ям ябълки, предпочитам ястието юнаци а л'англé. Но изобщо не съм добър и послушен.

  Момичето изхлузи лявата си пантофка и започна бавно да върти  глезена си, като опря пръстите на краката си в зелената трева. Уплахата правеше сините й очи да изглеждат още по-големи.

  – И, все пак, – измънка тихичко момичето – ти не си лош змей.

  – Лош съм, ям юнаци с опинците, само калпаците им изплювам, за да не се разкихам.

  Момичето примигна невинно и нахлузи пантофката си. Тропна толкова силно с крак, че гърдите й се разлюляха.

  Змеят се облиза.

  – Дай ми я! – заповяда тя и отметна главата си назад, показвайки бялата си шия.

  Змеят примигна тъпо.

  – Знаеш ли, че мога да те схрускам за секунда?

  – Знам. – отвърна момичето и скръсти ръце.

  – Не се ли страхуваш от мен? – Змеят изпусна още едно облаче сивкав дим.

  – Не се страхувам! – каза момичето и потрепери.

  – Как така? Аз мога...

  – Не се страхувам, защото не съм юнак. Юнаците да се страхуват.

  Змеят сбърчи замислено зеленото си чело.

  Момичето плъзна ръка по дългото си бедро и примижа.

  – Ти да не би да се опитваш да ме съблазниш? – попита змеят и ококори жълтите си очи.

  – Ами... – започна момичето, но замлъкна, когато усети горещия дъх на змея.

  – Аз си падам по змеици, а не по момичета.

  – Какъв невъзпитан змей само! – възкликна момичето и вирна малкото си чипо носле.

  Змеят прихна да се смее, от устата му лъхаше като от пещ.

  Зловонните пари раздразниха очите на момичето. То примигна, но не успя да сдържи сълзите си. Те потекоха по бузите й като ручеи.

  Змеят примигна уплашено и се изправи.

  – Добре де, взимай ябълката и ми се махай от главата.