It was many and many a year ago,
In a kingdom by the sea,
That a maiden there lived whom you may know
By the name of Annabel Lee;
And this maiden she lived with no other thought
Than to love and be loved by me.

I was a child and she was a child,
In this kingdom by the sea;
But we loved with a love that was more than love-
I and my Annabel Lee;
With a love that the winged seraphs of heaven
Coveted her and me.

And this was the reason that, long ago,
In this kingdom by the sea,
A wind blew out of a cloud, chilling
My beautiful Annabel Lee;
So that her highborn kinsman came
And bore her away from me,
To shut her up in a sepulchre
In this kingdom by the sea.

The angels, not half so happy in heaven,
Went envying her and me-
Yes!- that was the reason (as all men know,
In this kingdom by the sea)
That the wind came out of the cloud by night,
Chilling and killing my Annabel Lee.

But our love it was stronger by far than the love
Of those who were older than we-
Of many far wiser than we-
And neither the angels in heaven above,
Nor the demons down under the sea,
Can ever dissever my soul from the soul
Of the beautiful Annabel Lee.

For the moon never beams without bringing me dreams
Of the beautiful Annabel Lee;
And the stars never rise but I feel the bright eyes
Of the beautiful Annabel Lee;
And so, all the night-tide, I lie down by the side
Of my darling- my darling- my life and my bride,
In the sepulchre there by the sea,
In her tomb by the sounding sea.

-The End-

Анабел Лий

Беше преди много много години,

в едно кралство до морето.

Там живееше една девица, която може и да познавате...

С името Анабел Лий.

И тази девойка живееше само с една мисъл-

да обича и да бъде обичана от мен.

Аз бях дете и тя беше дете

в това кралство до морето,

но ние обичахме с любов, която беше повече от любов-

Аз и моята Анабел Лий.

С любов, която крилатите серафими на Рая

искаха да имат мен и нея.

И това беше причината за това, което стана, преди много време.

В това кралство до морето,

вятърът задуха от един облак, вледенявайки

Моята Анабел Лий

дотолкова, че един нейн благороден роднина дойде

и ми я отне,

за да я затвори в гробница...

В това кралство до морето.

Ангелите, не дори наполовина толкова щастливи в Небесата

ни завиждаха - на мен и нея.

Да! - това беше причината (както всички хора знаят,

в това кралство до морето).

Вятърът да дойде от онзи облак през нощта

вледенявайки и убивайки моята Анабел Лий.

Но нашата любов беше далеч по-силна от любовта.

На онези, които бяха по-стари от нас,

на далеч по-мъдри от нас.

И нито ангелите в Небесата над нас,

нито демоните долу под моретата,

могат да навредят на душата ми и

на душата на красивата Анабел Лий.

Тъй като луната никога не сияе, без да ме накара да мечтая

за красивата Анабел Лий.

И звездите никога не изгряват, но аз усещам светлите очи

на красивата Анабел Лий.

И така, през нощта, аз лягам до

моята мила - моята мила - моят живот и моята годеница.

В гробницата - там до морето.

В гробницата й до шумното море.