Oct 11, 2021, 3:14 PM  

Манка, разказ от Юрий Казаков 

  Translations » Prose, from Russian
1087 0 0
53 мин reading
МАНКА
Посвещава се на К.Г. Паустовски
1
От Вазинци до Златица са тридесет версти. Пътища няма, трябва да се върви по горска пътека, обрасла с мъх, трева, и дори гъби. На Манка ѝ се струва понякога: че ако не ходеше тя всеки ден с пощата по тази пътека, всичко отдавно да е зарасло - лутай се после из гората!
Манка е сираче.
- Татко в бурята потъна, - казва тя, гледайки надолу и облизвайки устни с острия си език, - а мама на следващата година се самоуби. Тъгуваше! Една вечер излезе от хижата, навлезе по леда в морето, дотича до водата, съблече се, дрехите завърза на вързоп, сложи ги на леда и се хвърли във водата...
И, като се изчерви, неясно обяснява:
- Моята майчица дива си беше...
Дивост някаква, необикновеност има в Манка. Първичност някаква, притаеност се чувства в нейното мълчание, в неопределената усмивка, в спуснатите зеленички очи. Когато преди около четири години погребваха майка ѝ, Манка, скучна, равнодушна, упорно гледаща надолу, изведнъж повдигаше клепачи и разглеждаше изпращачите с такива лениво-дръзки, странни очи, че мъжете само смутено се прокашлюваха, а жените преставаха да вият и пребледнели от страх гледаха.
Две години вече работи Манка като пощальон. През своите седемнадесет години тя е изминала толкова много версти, че навярно са достатъчно да се покрие разстоянието до Владивосток. Но работата си тя обича. У дома е грозно, пусто, скучно: животни няма, през отдавна издупчения покрив на дървената къща небето се вижда, печката от половин година не е палена.
Слаба, висока, глезенеста - ходи Манка леко и спорно, почти не се уморява. Изрусява се от слънцето през лятото косата ѝ, червенеят, а после тъмнеят краката и ръцете ѝ, изтънява, слабее нейното лице, и още по-зелени, проницателни стават очите ѝ.
Духа в лицето морския бриз, донася удивително силния мирис на водоросли, от което сладко потрепва нещо в гърдите. По бреговете на тъмните рекички, затрупани от ветровала, и ромолещи с жълта пяна, зацветяват през август раскошни алени цветя. Къса от тях тогава Манка, прави от тях тежки букети. Или, почивайки си в сенките на сивите, обезобразени от северните зимни ветрове елхи, се украсява с лайкови цветчета и смрикови клонки с тъмно-сиви плодчета-клъбца, въобразявайки си че е булка-младоженка.
Леко, сладко, свободно ѝ е ходенето, когато пощата не е голяма. Но понякога дохождат много колети, бандероли, списания. Тогава слагат на гърба на Манка голям кош-раница и плътно, здраво го напълват.
- Хайде, момиче? - вика с глас-тенор началника на пощата. - Ще понесеш ли такъв товар? Да намеря ли кон?
- Нищо... - пресипнало отговаря Манка, розовее нейното лице и размърдва лопатки, по-удобно си наглася коша.
А след една верста започва да я боли гърба и краката ѝ започвт да тежат. Затова пък колко радост се ражда в такива дни у рибарските бараки! Какво оживление, какво веселие се разгаря, как бавно, старательно, с какъв смях се запълват квитанциите, и как обичат рибарите Манка в такива дни!
- Хей, момиче! - викат ѝ. - Сваляй коша, още малко и ще паднеш... Сядай с нас да ядеш рибена чорба! Митка, дай ѝ лъжица!
И се засилва някой си рус Митка да търси в малката стаичка лъжица, бързо я изтрива с кърпа, с шеговит нисък поклон я подава на Манка.
 - Сьомчица, сьомчица ѝ сложи повече! - подвикват отвсякъде. И, зачервена, с наведени очи, Манка сяда и яде, стараейки се да яде по-тихо, с благодарност чувствайки грижата и любовта на рибарите към себе си.
Затова пък с вестниците и писмата само леко се върви, не жулят каишите на коша раменете, какво ли не може да се види из пътя, и за какво ли не да се помисли! През три рибарски хижи трябва да мине Манка по пътя в Златица. Всеки път я чакат там с нетърпение, и никога не са напразни очакванията на рибарите: навреме ще мине, ще пие чай с боровинки, ще им донесе новините, ще им даде пощата, вечерта пристига в Златица и там нощува. А сутринта, вземайки пак пощата, се връща във Вазинци.
2
Первата след Вазинци рибарска хижа се нарича Вранска. Тя се обитаваше от четирима рибари и готвачка, а през лятото, когато нощите жълтееха, се появи и пети човек - Перфилий Волокитин.
Чернокос, подстриган гола глава, със здраво малко лице, напролет се беше уволнил от казармата, два месеца си беше в къщи, искаше да отиде да живее в града, но изведнъж се хвана с Ленка – най-красивото и палаво момиче в селото, заради което не един път се дереха младежите в клуба, - реши да остане и помоли да го вземат за рибар на Вранска.
Донесе в хижата хармоника, свиреше често, безметежно гледайки морето, беше постоянно и винаги весел, беше бдителен по военному, подвижен, с желание изпълняваше и най-тежката работа, а вечер се бръснеше, зашиваше към военната си рубашка ослепително бяла яка, лъскаше си ботушите, слагаше си фуражката малко настрани и тръгваше към селото, влизаше в читалището, връщайки се всеки път на изгрев слънце.
Беше още и силен, буен, ловък, неуморим в танците, беше находчив и насмешлив по време на разговор, а Манка, когато го срещнеше в читалището, му даваше писмата и вестниците, и неочаквано започваше да се изчервява и свеждаше очи. Нощем, в къщи и в Златица, започна трудно да заспива - дълго мислеше за Перфилий, спомняше си лицето и гласа му, думите и смеха му, въобразяваше си с зачервени бузи, че живее с Пърфилий в нова висока дървена къща с прозорци към морето и че имат всичко, а като заспеше, удряше колене в стената и бълнуваше нещо.
Един път, както спеше в Златица в душната, затоплена дървена къща, където нощуваха още около осем човека – бригадата на дърводелците, - в ранната утрин ѝ се присъни изведнъж Перфилий. Ярък, необикновен и срамен беше този сън на разсъмване, и Манка веднага се събуди, отвори широко зеленикавите си очи, изправи се и седна, не усещайки нищо в първия момент, освен лудо биещото си сърце.
Похъркваха спящите, налягали по пода и по дървените пейки дърводелци, тлееше бялата нощ зад потните прозорчета, и безшумно се напрягаше, изхлипваше Манка, разбрала внезапно, че обича Перфилий, потрепвайки от жалост към себе си, към своето мършаво, детско още тяло, от ненавист към красивата Ленка, от мисълта, че е пропаднал сега и загубен целият ѝ живот. И едва на разсъмване, уморена, измъчена, заспа тя с мокро от сълзи лице.
Боеше се вече, след тази сутрин, да идва в хижата, боеше се да не се издаде, боеше се от грубия рибарски смях, потреперваше, хладнееше, като видеше Перфилий, като чуваше гласът му, сърцето ѝ падаше, устните пресъхваха и чувстваше лек гъдел в гърдите.
Цялата омърлушена, полужива, си тръгваше тя от Вранска, леко усилваше ход, после се засилваше до бяг, скриваше се в пустинно място, падаше по очи в сухия бял мъх и дълго сладко плачеше от радост, от любов, от самота и от неразбраност. Няколко пъти блужда тя в гората, движѝ се накъдето ѝ очите виждат, усмихваше се, разговаряше сама със себе си.
А понякога отиваше към морето, сядаше на камък, прегръщаше колене, съгрята от слънцето, гледаше чайките и синьо-зелената гладка повърхност на морето, клатушкаше се и тихо мърмореше: «Чайчици, чайчици... Донесете му вие моята любов!» И си спомняше като през сън старата си баба, отдавна умряла, отдавна напуснала този свят, спомняше си нейните приказки, нейните вопли, идваха ѝ тогава на езика от само себе си диви, вещи думи, които тя уверено произнасяше: «Ще стана аз, рабиня божия Манка, ще се благословя, ще тръгна и ще се прекръстя... От врата към врата, от порта към порта, ще излеза в широкото поле... И нека той да скърца със зъби, да боледува, в огън да гори, да не може нито да живее, нито да съществува, да не пие и да не яде!» Страх я обземаше, силно туптеше сърдцето ѝ, потяха се дланите ѝ, и особено желан, особено недостъпно-красив беше за нея в тези моменти Пърфилий!
Морето беше неподвижно, копринено, едва забележимо се повдигаше и спадаше, все едно дишаше. Небето се покриваше с леки светли облаци, криеше се в тях сълнцето, светеше като мътно петно. А там, зад изгърбения синкав морски нос, падаха в морето като веер, бело-сини стълбове свелина, и ослепително сияеше, пухнеше и като че димеше на това място морето. Лятото беше прекрасно, радостно, необикновено топло...
3
Един път, през септември, Манка, която беше още по-подивяла през лятото, се приближи до бараката и тревожно се спря. От сутринта времето беше лошо, ветровито, моретото се вълнуваше във всички посоки. На разсъмване заваля за кратко време едър дъжд, бараката потъмня, придоби веднага есенен вид, оскъдно, бледо побляскваха стъклата ѝ. В този ден особенно много бяха изхвърлените на брега водоросли, особено много имаше на пясъка влажно-червени медузи, кафяво -жълти дребни звезди...
Вчера вечерта в мрежите се беше наловила много риба сьомга, днес във Вазинци имаше голям праздник, - разтъжените за дома си рибари натовариха сьомгата в рибарската лодка и всички заедно се отправиха да я откарат на рибоприемния пункт, тъкмо да се изкъпят после в банята, да пренощуват у дома и да се повеселят на праздника.
Тръгна с групата и Перфилий, вечерта влезе в клуба, послуша хармониката, посвири и той малко и нехайно, после спря да свири, започна да люпи слънчогледови семки, започна особенно високо да се шегува, после пи с момчетата на вън, тъмните му красиви очи започнаха да гледат настранни, гласът му леко пресипна, все повече се възбуждаше, побутваше момчетата и момичетата, с олюляване влизаше в кръга, вдигаше нагоре сухото си и малко лице, лениво прикривайки очи, потропваше, поскърцваше с хромираните си ботуши и равнодушно, в съпровод от радостен кикот на момчетата и шеговити ругатни на момичетата, попяваше непристойни частушки...
И през цялата вечер хищно, с трепет гледаше Ленка, и всичко, което правеше, беше насочено към нея. А когато всички бяха изгонени от залата, слагаха пейки, и продаваха билети за киното, той я намери в тълпата, хвана я здраво за ръката, изведе я в предверието, където скърцаха под краката слънчогледови обелки и миришеше на сапун, притисна я до стената, все повече бледнеейки, и гледайки настрани, започна да шепти:
- Хайде да отидем при тебе... Не ме мъчи? Да тръгваме в къщи, да поседим...
- В къщи ще се наседя, - смело, равнодушно рече Ленка, без да гледа в очите на Перфилии, внимателно вслушвайки се към това, което става в клуба.
- Не искаш, значи? - със закана и безсилие молеше Перфилии, вдишвайки мириса на пудра и на косата на Ленка. – Друг ли намери? От моряците ли? Внимавай, да не съжалиш! Да не си избършеш сълзите с юмрук...
- Пусни ме! – с шепот заповяда Ленка, грубо и силно се дръпна и, без да погледне Перфилии, влезе пак в клуба, като силно тресна вратата. А Перфилии за пръв път забеляза, каква дразнещо висока е гръдта ѝ, какви алчни и голями са ръцете ѝ, какво жестоко-красиво е лицето ѝ и колко нагло, предизвикателно тресе в движение бедрата си.
Излезе на тъмната улица, осветена с рядко разположени улични лампи, на отрезвяващия студ, късайки копчета, разтвори туниката си, свали шапката си и си тръгна, потрепвайки от ярост и срам, силно тропайки с ботушите по дървения тротоар. Взе от къщи, не слушайки съветите на майка си, бутилка водка, хлеб и сланина, спусна се на морския бряг, седна в лодката и след два часа беше вече в хижата.
Влезе разгорещен от злобното гребане, запали лампата, без да сяда на масата си наля чаша водка, изпи я и стисна зъби, мигайки, разрошвайки твърдите косми на порасналата си през лятото коса. После излезе от хижата, седна на гредата, запали цигара, и дълго гледа със стъклени очи в тъмнината, в студа на морето, там, където през лятото се е спускал вечерта към хоризонта огромния мътно-червен диск на слънцето и където сега се виждаха често да трептят, да бляскат отвреме-навреме и уморено да гаснат светлосините стълбове на северното сияние.
И на сутринта, когато леко разтревожена от странната тишина, влезе в бараката Манка, Пърфилий спеше на леглото си в ъгъла, с разкрачени нозе и оголен мускулест корем, завит през глава с ватенката. Като чу тропването на вратата, той се събуди, погледна тъпо към Манка и потри лицето си.
- А! Ти ли си... - каза той намръщено и седна на масата, като обхвана с ръце главата си. – Има ли писма?
- Няма... - Манка седна на пейката, срамежливо подви крака и леко въздъхна.
- Няма! А какво донесе?
- Вестници, - Манка се прокашля и облиза устни.
- Вестници! - Пърфилий мрачно погледна през прозореца. - Ще има буря! Дано да не скъса мрежите... А в селото какво става? Там са, кучетата му, веселба им е нужна.
Той тежко стана, отиде при кофата с водата да пие, като оглеждаше напрегнатата фигура на Манка.
- Ти днес си особена... - неясно попита той и, като повдигна глава нагоре, и разтвори уста, започна да пие.
- Как? Същата съм...- прошепна Манка, зачервявайки се до мургавина, накланяйки се и разглаждайки роклята си на коленете.
- Още ли живееш сама?
- Сама съм...
- Скучно ти е сигурно, - безразлично рече Пърфилий, гледайки през прозореца.
- Нищо... - Манка леко помръдна ръката си, прокашля се леко, стана, приближи се до кофата и също започна да пие, наслаждавайки се от мисълта, че пие от същото канче, от което току-що беше пил Пърфилий.
- Трябва да тръгвам, - с пресипнал глас рече тя, сядяйки отново и повдигайки изплашен поглед към Пърфилий. Но Пърфилий не я чуваше - гледаше през прозореца и мълчеше.
- Идва буря! - каза той глухо. - Метеоролози дяволски! Три бала го  дадоха за днес...
Манка също погледна през прозореца. Морето потъмня, удряше се в брега, вятърът посвирваше през закачените мрежи. Вълните прииждаха бързо, пенеха се, налитайки една на друга, а на хоризонта нарастваше, приближавайки се, черно-лилава ивица.
- Идва буря, а те се веселят! – горчиво и грубо повтори Пърфилий, като си спомни Ленка, отиде зад завесата, започна да обува брезентовите си панталони и якето.
- Къде отиваш? - попита Манка, замирайки. – Къде си тръгнал, да се удавиш ли искаш?
- Къде! Имаме мрежи в морето, трябва да се измъкнат! - промърмори Пърфилий и излезе навън. Манка, с полуотворена уста, се заслуша във вятъра, после погледна през прозореца към ивицата на хоризонта, която се беше доста увеличила за минута, и неумело скочи след Пърфилий. Вятърът я удари силно в лицето. Пърфилий оправяше лодката, когато Манка дотича при него.
- Какво? - Пърфилий недоволно се обърна към нея и, без да дочака отговора, започна да бута лодката по пързалката от кръглите греди към водата.
- Идвам с теб, - рече Манка и също сложи рамо към лодката да бута.
- Още нещо да кажеш! Детински работи! - закрещя Пърфилий, когато лодката скачаше и се пързаляше по пясъка. – Тръгвай веднага в бараката!
- Няма! - Манка се хвана здраво с белите си пръсти за борда. – Да не би да не съм виждала море?
- Скачай тогава! – изведнъж весело, и с някакво безумие извика Пърфилий и се озъби. - Влизай!
Манка ловко скочи в лодката, и падайки от единия борд на другия, се промъкна на кърмата. Пърфилий, почервенял отдели задния край на лодката от брега, и по пояс във водата, я бутна, подскочи, падна по корем на борда, прекатури се вътре, хвана веслата и насочи лодката срещу вълната. След минута се движеха бързо напред, изскачайки нагоре се и проваляйки се надолу, към черните колове със заложените мрежи, намиращи се на около двеста метра от брега. Манка гребеше силно, облизвайки върху устните си солените пръски, вятърът разнасяше косата ѝ. «Не си сложих забрадката! - помисли тя. - Ох, ще се удавим, ох, вятърът е много силен!» И влюбено гледаше повдигнато нагоре, решително, червено от напряжение лице на Пърфилий.
Стигнаха до първата мрежа и веднага, бързайки, боейки се дори да гледат към приближаващата се черна лента, започнаха да вадят коловете и да ги слагат заедно с мрежата в карбаса* (*риболовната лодка). Манка ту издърпваше мрежата, ту изчерпваше с черпака водата. Скоро започнаха да я болят ръцете и нозете, роклята ѝ се намокри, повдигна се нагоре, оголиха се петнистите ѝ от студа яки и тънки бедра, показа се края на розовите ѝ гащи. Срам я беше, но не можеше вече да намери миг да си оправи роклята. А Перфилий не я гледаше въобще, коловете бяха силно забити, разклащаше ги, карбасът подскачаше, вълните ставаха все по-голями, нужно беше да се бърза.
След около петнадесет минути мрежата беше снета, тръгнаха към брега. Карбасът заседна. Перфилий бясно гребеше, гледайки на нещо, което се приближаваше откъм морето. Манка седеше с лице към брега, подгребваше, изчерпваше водата и се боеше да гледа назад.
- Стой! - диво завика Перфилий. – Не можем да излезем на брега, хвърляй всичко във водата, тук няма да ги отнесе!
След като изхвърлиха мрежите с коловете, които веднага с рев бяха понесени към брега, те се обърнаха пак към морето. Сега с лице към морето седеше Манка, полужива от ужас. Нито небе, нито облаци, нито море в далечината не се виждаше. Имаше нещо черно, мътно, безсрамно, нагло възбудено, чорляво, и в тази плътна тъмнота само гребените на вълните студено и силно белееха. До вторите мрежи еле стигнаха преодолявайки вятъра. Перфилий се огъваше назад при всяко загребване, на Манка ръцете слабееха...
И пак се хващаше Перфилий за коловете, разклащаше ги, и пак се люшкаше напред назад карбаса и, когато се издигаше, виреше нос, накланяйки се настрани - главата и ръцете на Перфилий се скрываха зад борда. С кръгли от ужас очи, Манка виждаше тогава само неговия напрегнат задник и разкрачени нозе в мокрите блестящи ботуши. Изваденият от дъното кол скачаше нагоре, Перфилий залягаше назад, вмъквайки мрежата в карбаса. В тази мрежа имаше няколко сьомги, мятаха се квадратни бели риби, но на тях не им обращаха внимание.
Стигнаха до първата клопка и веднага, бързайки, боейки се дори да гледат към приближаващата се черна лента, започнаха да вадят коловете и да ги слагат заедно с мрежата в карбаса* (*риболовната лодка). Манка ту дърпваше мрежата, ту изчерпваше с черпака водата. Скоро започнаха да я болят ръцете и краката, роклята ѝ се намокри, повдигна се нагоре, оголиха се петнистите ѝ от студа яки и тънки бедра, показа се края на розовите ѝ гащи. Срам я беше, но не можеше вече да намери миг да си оправи роклята. А Перфилий не я гледаше въобще, коловете бяха силно забити, разклащаше ги, карбасът подскачаше, вълните ставаха все по-големи, трябваше да се бърза.
След около петнадесет минути клопката беше снята, тръгнаха към брега. Карбасът заседна. Перфилий бясно гребеше, гледайки на нещо, което се приближаваше откъм морето. Манка седеше с лице към брега, подгребваше, изчерпваше водата и се боеше да гледа назад.
- Стой! - диво завика Перфилий. - Не можем да излезем на брега, хвърляй всичко във водата, тук няма да ги отнесе!
След като изхвърлиха мрежите с коловете, които веднага с рев бяха понесени към брега, те се обърнаха пак към морето. Сега с лице към морето седеше Манка, полужива от ужас. Нито небе, нито облаци, нито море в далечината не се виждаше. Имаше нещо черно, мътно, безсрамно нагло, възбудено, чорляво, и в тази плътна тъмнота само гребените на вълните студено и силно белееха. До втората клопка едва стигнаха, преодолявайки съпротивлението на вятъра. Перфилий се огъваше назад при всяко загребване, на Манка ръцете слабееха...
И пак се хвана Перфилий за коловете, разклащаше ги, пак се люшкаше напред назад карбаса и, когато се издигаше, виреше нос, накланяйки се настрани - главата и ръцете на Перфилий се скрываха зад борда. С закръглени от ужаса очи Манка виждаше в този момент само неговия напрегнат задник и разкрачени нозе в мокрите блестящи ботуши. Изваденият от дъното кол скачаше нагоре, Перфилий залягаше назад, вмъквайки мрежата в лодката. В тази мрежа имаше няколко сьомги, мятаха се квадратни бели риби, но на тях не им обращаха внимание.
Най-после дойде истинската буря, вълните станаха пенести, разлетя се от тях воден прах, от берега се понесе плътен рев: водата покри целия пясък и стигна почти до хижата. Морето започна да придобива шоколаден цвят. Мрежите от втората стоянка-клопка бяха почти прибрани в лодката, остана да се прибере само платното от дясната стена, когато карбаса се издигна на вълната, застана почти вертикално, и полетя надолу извърнат настрани, обърна се, и оглушената, задушена Манка се оказа под него.
Тя не виждаше нищо в тъмнината, искаше светлина, въздух, искаше да види Перфилий, и удряше главата си в лодката, тънещата мрежа се заплете в краката ѝ, влачеше я към дъното. «Господи! – главата ѝ бучеше - Маменце, олеле пропадам съвсем, олеле потъвам!»
Нещо я побутна в крака, и тя ритна, хвана се за пейката, наведе лице към дъното на лодката, - тук беше останал малко въздух, миришещ на риба, - започна да вие. И пак, плъзгащи се надолу по краката й, резки, зли ръце я хванаха за роклята, и силно я дърпаха надолу, Манка се задави, давеше се и вече като животно, панически силно, се опитваше да се изскубне, извивайки се, - а нещото все така болезнено, грубо я дърпаше нагоре, и я притисна към извитото ребро на карбаса: Перфилий, плюейки, с оголен и напрегнат гръб и изпъкнали прешлени се качваше на кила, влачейки Манка нагоре.
- Какво правиш под карбаса, глупачко! - щастливо започна да ѝ вика той в ухото, и я притисна силно до себе си, държейки се за хлъзгавия кил. - Дръж се! Към брега ни носи течението, спасени сме!..
А Манка висяща, кашляща, не виждаща нищо през пълните със сълзи очи, задавена от влажния солен вятър, от водния прах, се държеше здраво за кила с едната ръка, а с другата прегърна Перфилий през врата и замря вкоченена.
"Нищо!" - викаше весело и силно Перфилий, като потропваше с ботушите си по дъното на лодката. - Останахме живи! Няма начин да живееш край морето и да не се помъчиш!..
А морето ревеше като огромен див звяр и като звяр вдигаше и спускаше на гърба си обърнатата лодка, приближавайки я до брега. Половин час по-късно, побляскавайки откъм заоблените си кантове отстрани, карбасът танцуваше в буйния прибой. Една вълна го вдигна, понесе го към брега, после вълната се разби в брега, а карбасът, обхванат от съскаща пяна, отначало бавно, после все по-бързо тръгна обратно, за да се издигне отново на вълната, и да тръгне към брега.
Изведнъж всичко утихна, чуваше се съскането на водата, която се търкаляше назад, а отзад се чу нарастващ, като от влак, тътен. Перфилий се огледа и едва не пусна кила: към тях се носеше зловеща, въртяща се, плискаща се отгоре вълна. Удари карбаса, който нямаше време да се качи върху нея, преобърна го, понесе го към брега, и със силно скърцане го изпързаля на пясъка; а последното нещо, което Манка помнеше, е че се понесе нанякъде, удряйки лице, гръб и лакти в пясъка, чупейки, кълчейки ръце и крака.
Манка се събуди на брега. Перфилий беше коленичил до нея и вдигаше главата ѝ. Манка се засрами, отблъсна го и седна, оправяйки роклята си, прикривайки босите си крака. Гадеше ѝ се, виеше ѝ се свят, пред очите ѝ се носеха мушички.
- Изглеждаш ми жива! - зарадва се Перфилий. - Чакай тук, сега ще дойда...
Хукна тежко по пясъка, където, като жив, лъскавият карбас се въртеше в пяната, влезе до кръста във водата, хвана края му, и го завлече на брега. След това, влизайки отново в мътно-бялото съскащо месиво, грабна капана с мрежите и наведен почти до пясъка, с треперещи крака, го извади и него на брега. Дишайки запъхтяно, хлопайки с мокрите поли на сакото си върху горните части на ботушите си, се върна при Манка. Тя още седеше и не можеше да стане.
- Какво ти е пък сега! - каза Перфилий престорено укорително и весело. - Нищо, нищо... Я хвани се за врата ми - аз ще те отнеса! - извика той наведен и тревожно погледна в лицето ѝ.
Но Манка се извърна настрани, изправи се, и тръгна, поклащайки се като пияна, с лека, виновна усмивка на бялото си лице. Вървяха един до друг. Перфилий я прегръщаше, подпираше я зад гърба, опипваше тънките ѝ лопатки, пърхаше с горните части на ботушите си, все повече се оживяваше, погледаше морето, палеше се, говореше, смееше се на себе си, на Манка, на бурята, все едно че не се беше държал за кила на обърнатата лодка преди минута, дрезгаво и силно крещеше, напрягаше се и гледаше с ужас вълните.
Перфилии напали печката, свали си мокрите дрехи, преоблече се, изнесе навън панталоните си, пуловера и якето на Манка, отиде в коридора и там лакомо запали цигара, разглеждайки треперещите си, насинени ръце.
– Кога може да влизам? – извика той след една минута.
– Ами! Сега! – изплашено се отозва Манка и се забърза, с усилие сваляйки прилепналата към тялото рокля и риза. Обличайки сухи дрехи, заплитайки се в дългите панталони тя по навик примижа, докосна все още леко набъбналите си гърди и въздъхна тежко. 
- Добре? — извика отново Перфилии от вратата.
– Да идвам ли? – извика пак Перфилий.
- Влизай! – смутено разреши Манка, бързайки, наведе очи, смутена от мъжките дрехи, извади бързо всичките си мокри дрехи, изстиска ги и ги закачи навън.
– Хайде! – посрещна я Перфилий. – Ела тук! Сега ще се лекуваме по последната дума на науката и техниката...
Той сложи Манка да седне на масата, върху пейката, извади из под леглото отворената от вчера бутилка водка, наля по чаша на нея и на себе си.
– Да пийнем! – каза той огнено, гледайки я в лицето. – Пий, пий! Да вдигнем чаши, да ги изпием на екс... За да не се простудим. Честито ни успешно приземяване...
Той изпи водката си пръв, подиша през отворена уста и веднага наля в канчето чай. Манка също я изпи, започна да се дави, затресе глава. Бързо се опияни, зарозовя, зелените ѝ очи заблестяха. Замря цялата, ужасявайки се все повече, и силно пожела само едно: да я прегърне, да я целуне Перфилий.
И Перфилий, като я погледна, замълча изведнъж и пребледня. Отмести канчето с чая, стана, и с лека, хищна походка излезе от хижата, погледна бързо в двете страни: брегът беше пуст. Върна се и напрегнато седна, започна алчно, открито да оглежда Манкиното лице с пламтящите бузи, още влажни, леко къдравата коса, сведените златисти мигли, като разбираше вече причината на нейното мълчание, странностите ѝ, сведените очи, пресипналия глас. , Силно и страшно бучеше морето зад стената , а в хижата беше топло, сухо, трещеше печката, миришеше на риба.
– На колко си години? – бързо попита той с промен глас.
– Трябва да тръгвам... – тихо рече Манка, повдигайки се, и веднага седна.
– На колко си години, кажи? – пак попита Перфилий, стараейки се да улови нейния поглед.
– На деветнадесет... – излъга, прошепвайки Манка, отстрани се и почувства как студенеят ръцете ѝ. И си спомни изведнъж, като че отрезвена от студена струя, своя летен копнеж, своите сълзи, целия срам на първата тайна любов, цялото отчаяние през призрачните бели нощи – сладък ужас я обхвана: Перфилий беше до нея , гледаше я със страшни очи, сбъдваха се сънищата! «Ами сега! – помисли си. – Ако се нахвърли върху мен! Маменце, какво да правя!» – и диво погледна в лицето на Перфилий.
- Еех! -извика той с престорено отчаяние и, без усилие като се престори също на див, се придвижи по масата към нея, хвана я, отметна назад лицето ѝ, погледна настрани, жадно и дълго започна да я целува, безсрамно опипвайки със свободната ръка нейното крехко тяло. Манка се зашемети, затихна...
- Какво правиш ти! - изрече тя. - Проклетнико. Какво правиш!
- Сърцето ми е слабо... - смутено промърмори Перфилии, ставайки и движейки се към нея.
- Глупак си ти! - едва не заплака, и започна да вика Манка с дрезгав глас. - Своите курви си целувай... А мен не ме пипай! А... аз на теб не съм ти някоя си!
- Манче! Маненце... - смутено, с покаяние молеше Перфилии. - Почакай, аз за добро!..
- Не съм ти някоя! Ленчето си целувай, тръгвай при нея. А аз съм още неце... нецелувана! - с усилие изговори Манка, тресейки се цялата, и изведнъж се обърна, и дишайки с прекъсвания, разкопча якето, хвърли го на пода. - Махай се, проклетнико! - каза тя с нисък глас. - Пощата... Пощата трябва да нося...
Тя се преоблече, и вече без страх, че ще влезе Перфилии, треперейки от ярост и някакво сладко, мъстително чувство, си взе чантата и с ниско наведена глава тръгна, без да каже «довиждане» на престъпващия от крак на крак в коридора и пушещ Перфилии.
Беше се отдалечила доста, когато, гологлавият, с обути на бос крак ботуши, Перфилии я настигна.
- Щях да забравя... - промърмори той, слагайки в чантата ѝ шоколадови бонбони. - Това ти е за из път. Не се обиждай Манче... Ще ми простишь, нали? А с Ленка съм приключил вече! - отчаяно и тъжно рече той. - Мръсница е тя, с други се носи...
- Тръгвай! - казаМанка, гледайки настрани. - Остави ме!
- Ще дойдеш ли в клуба в събота? - попита Перфилии, крачейки бързо до нея.
- Заета съм с пощата, - продължавайки да гледа в страни, рече Манка.
- Ела в неделя! - не се предаваше Перфилии. - Имам нещо да ти кажа... Моля те, Манке, ела?
- Не знам, - след като помълча, неразбрано каза Манка и се забърза. Перфилии се спря.
«Как! Ще ти дойда аз, чакай си! - помисли си Манка, свела ниско глава, слушайки заглушения от разстоянието шум на морето. - Намерил си си глупачка... Защо да дойда! С бонбони... ще ми се подмазва!» Бръкна в чантата, напипа бонбоните, стисна ги, но неизвестно защо не ги изхвърли, както първоначално искаше, така и продължи да ходи, стискайки ги в ръка.
На завоя погледна назад, като че някой я побутна в гърба: Перфилии стоеше на пътеката, на това място, където беше спрял, и я гледаше. Като видя, че Манка се обърна, той вдигна ръка, и Манка веднага се забърза, усили крачки, едва се удържа да не затича. А като измина около половин верста, седна, огледа се внимателно, влезе в храстите, при златисто-жълтите брезички, където имаше мъх и легна там, с лице на чантата. «Ах, какво стана... Как ще им нося писмата сега?» – помисли си тя.
Лицето ѝ гореше, главата ѝ се замая от свежия, чист, рибарски мирис на Перфилии. Виждаше тя отблизо неговите тъмни, игриви, кривогледи очи, замираше, преживявайки отново целия ужас, всичката радост, целия срам на днешния ден. И весело, отмъстително, с уверен копнеж звучеха в нея все същите диви и вещи думи: «Да скърца със зъби, да боледува, в огън да гори, да не може нито да живее, нито да съществува, вода да не пие и да не яде!»
1958
 

 

Оригинален текст
 
МАНЬКА
Посвящается К.Г. Паустовскому
1
От Вазинцев до Золотицы – тридцать верст. Дороги нет, идти нужно по глухой тропе, зарастающей мхом, травой, даже грибами. Маньке кажется иногда: не ходи она каждый день с почтой по этой тропе, все бы давно заглохло – блуди потом по лесу!
Манька – сирота.
– Батюшка в шторм потонул, – говорит она, опуская глаза и облизывая губы острым языком, – а матушка на другой год руки на себя наложила. Порато тосковала! Вечером раз вышла из избы, побегла по льду в море, добегла до полыньи, разболоклась, одежу узелком на льду сложила и пала в воду...
И, покраснев, невнятно договаривает:
– У меня матушка дикая была...
Дикость какая-то, необычность есть и в Маньке. Дремучесть, затаенность чувствуются в ее молчании, в неопределенной улыбке, в опущенных зеленоватых глазах. Когда года четыре назад хоронили ее мать, Манька, скучная, равнодушная, упорно смотревшая себе под ноги, вдруг поднимала ресницы и разглядывала провожавших такими лениво-дерзкими, странными глазами, что мужики только смущенно откашливались, а бабы переставали выть и бледнели – пугались.
Года два уже работает Манька письмоносцем. В свои семнадцать лет она прошла так много верст, что, наверное, до Владивостока хватило бы. Но работу свою она любит. Дома неприглядно, пусто, скучно: скотины нет, сквозь давно не чиненную крышу повети глядит небо, печь полгода не топлена.
Худая, высокая, голенастая – ходит Манька легко и споро, почти не уставая. Выгорают за лето ее волосы, краснеют, а потом темнеют ноги и руки, истончается, худеет лицо, и еще зеленей, пронзительней становятся глаза.
Дует в лицо ровный морской ветер, несет удивительно крепкий запах водорослей, от которого сладко ломит в груди. По берегам темных речушек, заваленных буреломом, журчащих и желто пенящихся, зацветают к августу пышные алые цветы. Рвет тогда их Манька, навязывает из них тяжелые букеты. Или, отдыхая в тени серых, изуродованных северными зимними ветрами елок, украшает себя ромашками, можжевельником с темно-сизыми ягодами, воображает себя невестой.
Легко, сладко, вольно ходить ей, когда мало почты. Но иногда приходит много посылок, бандеролей, журналов. Тогда надевают на спину Маньке большой пестерь и плотно, тяжело нагружают его.
– Ну как, девка? – кричит тенором начальник почты. – Дойдешь ли? Может, за лошадью послать?
– Ничего... – сипло отвечает Манька, розовеет лицом и шевелит лопатками, поудобнее устраивая пестерь.
Уже через версту начинает ломить у нее спину и тяжелеют ноги. Зато сколько радости в эти дни у рыбаков на тонях! Какое оживление, веселье разгорается, как медленно, старательно, с каким смехом заполняются квитанции, и как любят рыбаки Маньку в такие дни!
– А ну, девка! – кричат ей. – Скидывай пестерь-то, поспеешь еще дак... Садись с нами уху хлебать! Митька, ложку!
И кидается какой-нибудь белобрысый Митька со всех ног в чулан за ложкой, торопливо обтирает ее полотенцем, с шутливым низким поклоном подает Маньке.
– Семужки, семужки ей поболе! – покрикивают с разных сторон. И, краснея, опуская глаза, Манька садится и ест, стараясь не глотать громко, с благодарностью чувствуя заботу и любовь к себе рыбаков.
Зато с газетами и письмами идти хорошо, не режут плеч лямки пестеря, чего только не насмотришься в дороге, о чем не надумаешься! В три рыбачьих тони нужно зайти Маньке по дороге в Золотицу. Каждый раз ждут ее там с нетерпением, и никогда не обманывает она ожидания: вовремя зайдет, попьет чаю с брусникой, расскажет новости, отдаст почту, к вечеру приходит в Золотицу и ночует там. А утром, захватив обратную почту, идет к себе в Вазинцы.
2
Первая от Вазинцев тоня называется Вороньей. Жили там четверо рыбаков со стряпухой, а с лета, когда ночи стали золотеть, прибавился пятый – Перфилий Волокитин.
Черноволосый, стриженый, с крепким маленьким лицом, он по весне демобилизовался, месяца два жил дома, хотел подаваться в город, но вдруг загулял с Ленкой – самой красивой и озорной девкой в деревне, из-за которой не раз дрались в клубе ребята, – решил остаться и попросился на Воронью рыбаком.
Принес он на тоню гармонь, часто играл, бездумно глядя в море, был постоянно и ровно весел, был по-солдатски чуток, расторопен, охотно брался за самую тяжелую работу, а вечерами брился, подшивал к гимнастерке ослепительные подворотнички, чистил сапоги, надевал набекрень фуражку и уходил в деревню, в клуб, возвращаясь каждый раз на рассвете.
Был он еще силен и буен, ловок, неутомим в танцах, был находчив и насмешлив в разговоре, и Манька, встречаясь с ним в клубе, отдавая ему письма и газеты, стала вдруг краснеть и опускать глаза. Ночами, дома и в Золотице, стала она плохо засыпать – подолгу думала о Перфилии, вспоминала его лицо и голос, его слова и смех, воображала с пылающими щеками, что живет она с Перфилием в высокой новой избе окнами на море и все у них есть, а заснув, колотилась коленками в стену, бормотала во сне.
Она спала в Золотице, в душной, натопленной избе, где ночевали еще человек восемь – бригада плотников, – когда под утро ей приснился вдруг Перфилий. Ярок, необычен и стыден был этот предрассветный сон, и Манька сразу проснулась, широко раскрыла свои зеленоватые глаза, вскинулась и села, ничего в первую минуту не чувствуя, кроме колотящегося сердца.
Всхрапывали спящие на полу и на лавках плотники, тлела за потными окошками белая ночь, и неслышно давилась, всхлипывала Манька, внезапно понявшая, что любит Перфилия, содрогаясь от жалости к себе, к своему худому, детскому еще телу, от ненависти к красивой Ленке, от мысли, что пропала, загублена теперь вся ее жизнь. И только на рассвете, сморенная, измученная, заснула она с мокрым от слез лицом.
Страшно стало ей после этого утра подходить к тоне, боялась выдать себя, боялась грубого рыбацкого смеха, вздрагивала, холодела, увидев Перфилия, услышав его голос, сердце у нее падало, губы пересыхали и мягко ныло в груди.
Вся сомлев, полуживая, уходила она от Вороньей, понемногу прибавляла шагу, чуть не бежала, забиралась в глушь, падала лицом в сухой белый мох и долго сладко плакала от радости, от любви, от одиночества и непонятости. Несколько раз блудила она в лесу, шла куда глаза глядят, улыбалась, разговаривала сама с собой.
А иногда выходила к морю, садилась на камень, сжималась в комок, пригретая солнцем, смотрела на чаек, на сине-зеленую гладь моря, раскачивалась и бормотала: «Чаечки, чаечки... Донесите вы к нему мою любовь!» И вспоминалась ей, как сквозь сон, старая ее бабка, давно умершая, давно ушедшая из этого мира, вспоминались ее сказки, ее вопли, и приходили сами собой, уверенно выговаривались дикие и вещие слова: «Стану я, раба божия Манька, благословясь, пойду перекрестясь... Из дверей в двери, из ворот в ворота, выйду я в чисто поле... Так бы и он скрипел, и болел, и в огне горел, не мог бы он ни жить и ни быть и ни пить и ни ись!» Жутко становилось ей, громко стучало сердце, потели ладони, и особенно желанным, особенно недоступно-красивым был для нее в эти минуты Перфилий!
Море было неподвижным, шелковистым, едва заметно поднималось и опадало, будто дышало. Небо затягивало легкими светлыми облаками, пряталось в них солнце, светило мутным пятном. А там, над горбатым голубым мысом, падали в море веерообразные, бело-синие столбы света, и нестерпимо сияло, вспухало и как бы дымилось в том месте море. Лето стояло прекрасное, радостное, необычно теплое...
3
Однажды, уже в сентябре, Манька еще более одичавшая за лето, подошла к тоне и настороженно остановилась. День выдался с утра ненастный, с ветром, с беспорядочным волнением на море. На рассвете прошел короткий крупный дождь, изба потемнела, приняла сразу осенний вид, скупо, бледно отсвечивала стеклами. Особенно много навалило на берегу в этот день водорослей, особенно много было на песке влажно-алых медуз, буро-желтых мелких звезд...
Вчера к вечеру попалось в ловушки много семги, сегодня в Вазинцах был престольный праздник, – стосковавшиеся рыбаки погрузили семгу в карбас и все вместе поехали сдавать ее на рыбоприемный пункт, а заодно попариться в бане, переночевать дома и погулять на празднике.
Поехал вместе со всеми и Перфилий, вечером пошел в клуб, послушал гармошку, сам немного и пренебрежительно поиграл, потом бросил, стал грызть подсолнухи, стал особенно громко острить, потом выпил с ребятами на улице, темные красивые глаза его начали косить, голос слегка охрип, он все больше возбуждался, расталкивал ребят и девок, враскачку входил в круг, закинув суховатое маленькое лицо, лениво прикрывая глаза, постукивал, поскрипывал хромовыми сапогами и равнодушно, под радостный гогот ребят и притворную ругань девок, выпевал похабные частушки...
И весь вечер хищно, трепетно следил за Ленкой, и что бы ни делал – делал ради нее. А когда всех выгнали из зала, стали расставлять лавки и продавать билеты в кино, он нашел ее в толпе, крепко схватил за руку, вывел в сени, где хрустела под ногами подсолнечная шелуха и пахло уборной, прижал к стене и, все больше бледнея, кося глазами, зашептал:
– Пойдем к тебе... Что ж ты со мной делаешь? Пойдем, дома посидим...
– Дома я всегда насижусь, – бойко, равнодушно сказала Ленка, не глядя на Перфилия, жадно прислушиваясь к тому, что делалось в клубе.
– Не хочешь, значит? – с угрозой и бессилием просил Перфилий, вдыхая запах пудры и волос Ленки. – Другого нашла? Из морячков, да? Смотри, не пожалела бы! Смотри, потрешь на кулак слезы...
– Пусти! – шепотом приказала Ленка, грубо и сильно рванулась и, не взглянув на Перфилия, ушла опять в клуб, сильно хлопнув дверью. А Перфилий впервые заметил, какая у нее раздражающе высокая грудь, какие жадные и крупные руки, какое жестоко-красивое лицо и как нагло, вызывающе покачивает они на ходу бедрами.
Он вышел на темную улицу, освещенную редкими фонарями, на бодрящий холод, отрывая пуговицы, расстегнул гимнастерку, снял фуражку и пошел домой, вздрагивая от ярости и стыда, крепко стуча сапогами по деревянным мосткам. Из дому, не слушая уговоров матери, захватив с собой бутылку водки, хлеба и сала, он спустился к морю, сел в карбас и через два часа был у себя на тоне.
Он вошел, разгоряченный злобной греблей, зажег лампу, не присаживаясь к столу, налил стакан водки, выпил и сжал зубы, моргая, ероша отросшие за лето жесткие волосы. Потом вышел из избы, сел на бревне, закурил и долго остекленелыми глазами смотрел в темноту, в холод моря, туда, где летом катился ночью по горизонту огромный тускло-багровый диск солнца и где теперь все чаще дрожали, зыбко светились и устало потухали голубые столбы северного сияния.
И когда утром, настороженная необычной тишиной, вошла в избу Манька, Перфилий спал на своей койке в углу, раскинув ноги, с заголившимся мускулистым животом, завернув голову телогрейкой. Услышав стукнувшую дверь, он проснулся, тупо посмотрел на Маньку, потер лицо.
– А! Пришла... – сказал он хмуро и сел к столу, обхватив голову руками. – Письма есть?
– Нету... – Манька опустилась на лавку, стыдливо поджала ноги и перевела дух.
– Нету! А чего принесла?
– Газеты, – Манька кашлянула и облизала губы.
– Газеты! – Перфилий мрачно посмотрел в окно.– Шторм будет! Как бы ловушки не сорвало... В деревне-то чего у нас? Уехали, суки, гулять им надо!
Он тяжело поднялся, пошел к ведру напиться, оглядывая съежившуюся фигуру Маньки.
– Чего это ты сегодня какая-то... – невнятно спросил он и, закинув голову, раздувая горло, стал пить.
– Какая? Никакая... – прошептала Манька, краснея до смуглоты, наклоняясь, разглаживая платье на коленях.
– Все одна живешь?
– Одна...
– Скучно одной-то, – без выражения сказал Перфилий, глядя в окно.
– Живу... – Манька слабо двинула рукой, кашлянула, встала, подошла к ведру и тоже стала пить, наслаждаясь от мысли, что пьет из той же кружки, из которой только что пил Перфилий.
– Идти мне надо, – сипло сказала она, снова садясь и поднимая на Перфилия испуганный взгляд. Но Перфилий не слышал ее – смотрел в окно и молчал.
– Шторм идет! – сказал он глухо. – Метеористы чертовы! Три балла сегодня по метеосводке...
Манька тоже взглянула в окно. Море потемнело, билось в берег, ветер посвистывал в вешалах. Волны шли быстро, пенясь, налезая друг на друга, а по горизонту росла, приближалась черно-лиловая полоса.
– Шторм идет, а они гулять поехали! – горько и грубо повторил Перфилий, вспомнив Ленку, пошел за занавеску, стал натягивать брезентовые штаны и куртку.
– Куда ты? – спросила Манька, обмирая. – Куда ты, ай утонуть хочешь?
– Куда! Ловушки в море стоят, выбирать надо! – пробормотал Перфилий и вышел вон. Манька, приоткрыв рот, прислушалась к ветру, потом глянула в окно на полосу, которая значительно расширилась за эту минуту, и опрометью выскочила вслед за Перфилием. Ветер туго ударил ей в лицо. Перфилий возился у карбаса, когда Манька подбежала к нему.
– Ну? – Перфилий недовольно повернулся к ней и, не дожидаясь ответа, стал спихивать карбас по каткам к воде.
– Я с тобой, – сказала Манька и тоже уперлась плечом в карбас.
– Еще чего! Детский сад! – заорал Перфилий, когда карбас уже прыгал и бился по песку. – Пошла в избу!
– Не пойду! – Манька вцепилась белыми пальцами в борт. – Чего я, моря не видала?
– Ну так прыгай! – весело вдруг и с какой-то отчаянностью закричал Перфилий и оскалился. – Лезь!
Манька ловко вскочила в карбас, падая с борта на борт, пробралась на корму. Перфилий, побагровев, оттопыривая зад, по пояс в воде, толкнул карбас, подпрыгнул, упал животом на борт, перевалился внутрь, схватил весла и стал заворачивать карбас на волну. Через минуту они уже ходко шли, поднимаясь и проваливаясь, к черным кольям ловушек, поставленных метрах в двухстах от берега. Манька сильно подгребала, слизывая с губ соленые брызги, ветер раздувал ее волосы. «Платок забыла! – думала она. – Ой, потонем мы, ой, ветер порато дует!» И влюбленно глядела в закинутое, решительное, красное от напряжения лицо Перфилия.
Подошли к первой ловушке и с ходу, спеша, боясь даже глядеть на приближающуюся черную полосу, стали вытаскивать колья и укладывать их вместе с сетью в карбас. Манька то подтягивала сеть, то выбрасывала черпаком воду. У нее скоро заломило руки и ноги, платье намокло, задралось, оголились пятнистые от холода крепкие узкие бедра, показался край розовых штанов. Маньке было стыдно, но она уже не могла выбрать минуту оправить платье. А Перфилий и не смотрел на нее, колья были вбиты крепко, он раскачивал их, карбас бросало, волны становились все выше, надо было спешить.
Минут через пятнадцать ловушка была снята, пошли к берегу. Карбас осел. Перфилий бешено греб, глядя на что-то, что приближалось с моря. Манька сидела лицом к берегу, подгребала, вычерпывала воду и боялась оглянуться.
– Стой! – дико заорал Перфилий. – На берег не выедем, кидай в воду, отсюда не унесет!
Выбросив ловушку, которую тотчас с ревом потащило на берег, они повернули опять в море. Теперь лицом к морю сидела Манька, полуживая от ужаса. Ни неба, ни облаков, ни моря вдали не было. Было что-то черное, туманное, бесстыдно, нагло возбужденное, взлохмаченное, и в черноте этой одни гребни волн холодно и жестоко белели. До второй ловушки еле добрались сквозь ветер. Перфилий выгибался, закидывался при каждом гребке, у Маньки подламывались руки...
И опять цеплялся Перфилий за колья, раскачивал их, опять ходуном ходил карбас и, когда поднимался, задирал нос, заваливаясь набок – голова и руки Перфилия скрывались за бортом. Округлив от ужаса глаза, Манька видела тогда только его напряженный зад и раскоряченные ноги в мокрых блестящих сапогах. Выдранный из грунта кол прыгал вверх, Перфилий отваливался назад, втаскивал сеть в карбас. В этой ловушке было несколько семг, метались брусковатые сиги, но на них не обращали внимания.
Наконец подошел настоящий шторм, волны сразу покрылись пеной, полетела водяная пыль, от берега стал доноситься сплошной рев: там по песку шел чудовищный накат, доставая почти до тони. Море начало приобретать шоколадный цвет. Вторая ловушка была почти вся в карбасе, оставалось втащить только полотно правой стенки, когда карбас полез на волну, встал почти вертикально, падая в то же время на бок, перевернулся и оглушенная, задохнувшаяся Манька оказалась под ним.
Она уже ничего не понимала в темноте, ей хотелось света, воздуха, хотелось увидеть Перфилия, а она стукалась головой о скамейки, тонущая сеть запуталась у нее в ногах, тащила за собой. «Господи! – гудело у нее в голове. – Мамочка, ой, пропала я совсем, ой, пропала!»
Что-то шаркнуло ее по ноге, она брыкнулась, вцепилась в скамейку, прислонила лицо ко дну, – тут еще оставалось немного пахнущего рыбой воздуха, – и завыла. И опять, скользнув по ногам, схватили за бедра, за платье резкие злые руки, жестоко дернули вниз, Манька захлебнулась, давясь, уже по-звериному вырываясь, изгибаясь, – а ее все так же больно, грубо рвануло кверху, прижало к пузатому рубчатому боку карбаса: Перфилий, отплевываясь, заголяя напряженную, с выступившими позвонками спину, карабкался на киль, тащил за собой Маньку.
– Чего под карбасом болтаешься, дура! – счастливо заорал он ей в самое ухо, крепко прижимая ее к себе, держась за осклизлый киль. – Держись! К берегу несет, выплывем!..
Манька, мотаясь, кашляя, ничего не видя сквозь слезы, задыхаясь от влажного соленого ветра, от водяной пыли, одной рукой вцепилась в киль, другой – обняла Перфилия за шею и замерла, закоченела.
– Ничего! – весело, надсадно орал Перфилий, ерзая сапогами по днищу карбаса. – Живем! Кто у моря не живал, тот и горя не видал!..
А море ревело, будто громадный буйный зверь, и, будто зверь, поднимало, опускало на своей спине опрокинутый карбас, все ближе поднося его к берегу. Уже через полчаса, поблескивая круглыми боками, карбас плясал в ревущем прибое. Волной подхватывало его, выносило на берег, потом волна разбивалась внизу, а карбас, окруженный шипящей пеной, сначала медленно, затем все быстрее мчался назад, чтобы снова, поднявшись на волне, броситься на берег.
Внезапно все стихло, слышно стало шипенье скатывающейся назад воды, а сзади послышался нарастающий, как от поезда, гул. Перфилий оглянулся и чуть не выпустил киль: неслась на них зловещая, закрученная, поплескивающая сверху волна. Она ударила в карбас, который не успел взобраться на нее, перевернула его, понесла на берег, гулко хряпнула о песок, и последнее, что помнила Манька, – это как несло ее куда-то, ударяя лицом, спиной, локтями о песок, ломая, вывертывая руки и ноги.
Очнулась Манька на берегу. Перфилий стоял возле нее на коленях, приподнимал ей голову. Маньке стало стыдно, она оттолкнула его и села, оправляя платье, прикрывая заголившиеся ноги. Ее тошнило, голова кружилась, плавали в глазах мушки.
– Никак жива! – обрадовался Перфилий. – Погоди тут, я сейчас...
Он тяжело побежал по песку туда, где, как живой, ерзал в пене лоснящийся карбас, забрел по пояс в воду, поймал конец, поволок карбас на берег. Потом, снова забредя в мутно-белый шипящий раскат, ухватил ловушку и, наклоняясь почти до песка, дрожа ногами, вытащил на берег и ее. Запыхавшись, хлопая голенищами сапог, мокрыми полами куртки, он вернулся к Маньке. Она еще сидела, не в силах подняться.
– Ну что ты! – притворно-укоризненно и бодро сказал Перфилий. – Ничего, ничего... А ну, берись за шею – понесу! – крикнул он, нагибаясь, тревожно заглядывая ей в лицо.
Но Манька отвернулась и встала, качаясь как пьяная, со слабой виноватой улыбкой на белом лице. Они пошли рядом. Перфилий обнимал, поддерживал ее за спину, чувствовал ее худые лопатки, ширкал голенищами сапог, все больше оживляясь, посматривая на море, загораясь, говорил, смеялся над собой, над Манькой, над штормом, будто не он минуту назад держался за киль, хрипло, надсадно орал, напрягался и с ужасом глядел на волны.
4
В избе Перфилий растопил печку, стащил с себя все мокрое, переоделся, вынес штаны, свитер и куртку Маньке, ушел в сени и жадно закурил там, рассматривая дрожащие, в ссадинах руки.
– Скоро ль, что ль? – закричал он через минуту.
– Ой! Сейчас! – испуганно отозвалась Манька и заторопилась, с усилием стаскивая прилипшее к телу платье и рубашку. Одеваясь в сухое, путаясь с непривычки в длинных штанах, она покосилась, потрогала свою еще чуть припухающую грудь, тяжело вздохнула.
– Ну? – опять крикнул Перфилий из сеней.
– Иди! – смущенно разрешила Манька, торопясь, опуская глаза, стесняясь мужской одежды, быстро вынесла вон все свое мокрое, выжала и развесила на ветру.
– Ну-ка! – встретил ее Перфилий. – Поди сюда! Сейчас лечиться будем по последнему слову науки и техники...
Он посадил Маньку за стол, на лавку, достал из-под койки начатую вчера бутылку водки, налил в стаканы ей и себе.
– Выпьем! – сказал он жарко, глядя ей в лицо.– Пей, пей! Подымем стаканы, содвинем их сразу... Это от простуды. С благополучным приземлением вас...
Он выпил первый, подышал открытым ртом и тотчас налил в кружки чаю. Манька тоже выпила, задохнулась, затрясла головой. Она быстро опьянела, зарозовела, зеленые глаза ее замерцали. Вся обмирая, ужасаясь, все больше, острее хотела она только одного: чтобы обнял, поцеловал ее Перфилий.
И Перфилий, взглянув на нее, вдруг замолчал и побледнел. Отодвинув кружку с чаем, он встал, легким хищным шагом вышел из избы, быстро посмотрел в обе стороны: берег был пустынен. Он вернулся, напряженно сел, стал жадно, открыто разглядывать Манькино лицо с пылающими щеками, влажные еще, курчавившиеся волосы, опущенные золотистые ресницы, уже понимая причину ее молчания, ее странности, опущенных глаз, сиплого голоса. Грозно, гулко шумело за стеной море, а в избе было тепло, сухо, трещала печка, пахло рыбой.
– Тебе лет-то сколько? – быстро спросил он изменившимся голосом.
– Идти мне надо... – слабо сказала Манька, приподнимаясь, и тут же села.
– Лет-то сколько тебе? – опять спросил Перфилий, стараясь заглянуть ей в глаза.
– Девятнадцать... – соврала, прошептала Манька, отвернулась и почувствовала, как холодеют у нее руки и кружится голова. И вспомнила вдруг, будто облитая холодом, свою летнюю тоску, свои слезы, весь стыд первой тайной любви, все отчаяние призрачных белых ночей – сладкий ужас охватил ее: сидел рядом Перфилий, смотрел на нее страшными глазами, сбывались ее сны! «Чего же это! – подумалось ей. – Ай он кинется на меня сейчас! Мамочка, чего же это!» – и дико взглянула в лицо Перфилию.
– Эх! – вскрикнул он в нарочитом отчаянии и, легко притворившись тоже диким, придвинулся по лавке к ней, схватил, запрокинул ей лицо и, перекосив глаза, жадно и долго поцеловал ее, бесстыдно шаря свободной рукой по ее щуплому телу. Манька обомлела, помертвела...
– Чегой-то ты! – вырвалась она. – Проклятый! Да ты чегой-то!
– Сердце у меня слабое... – смущенно забормотал Перфилий, поднимаясь и двигаясь к ней.
– Дурак! – чуть не плача, хрипло закричала Манька. – Своих лахудров целуй... А меня не трожь! Я... я тебе не кто-нибудь!
– Маня! Манюша... – уже растерянно, покаянно просил Перфилий. – Погоди ты, я ж к тебе по-хорошему!..
– Я тебе не какая-нибудь! Ленку свою целуй, ступай к ней. А я еще неце... нецелованная! – с усилием выговаривала Манька, вся трясясь, и вдруг отвернулась, прерывисто дыша, расстегнула куртку, бросила на пол. – Уйди, проклятый! – сказала она низко. – Мне почту... Почту надо...
Она переоделась, уже не боясь, что войдет Перфилий, дрожа от ярости и какого-то сладкого, мстительного чувства, взяла сумку и, низко наклонив голову, не простясь с топтавшимся в сенях и курившим Перфилием, пошла.
Она отошла уже порядочно, когда, простоволосый, в опорках на босу ногу, догнал ее Перфилий.
– Вот тут у меня было... – забормотал он, суя в сумку ей шоколадные конфеты. – Это тебе на дорогу. Не обижайся, Маня... Простишь, а? А с Ленкой у меня все! – отчаянно и грустно сказал он. – Стерва она, гуляет...
– Уйди! – сказала Манька, глядя в сторону. – Отстань!
– В субботу в клуб придешь? – спросил Перфилий, быстро шагая рядом.
– Почта у меня, – по-прежнему глядя в сторону, сказала Манька.
– Ну в воскресенье! – не сдавался Перфилий. – Мне тебе что-то сказать надо... Приходи, Маня, а?
– Не знаю, – помолчав, невнятно сказала Манька и ускорила шаг. Перфилий отстал.
«Как же! Так и приду, жди! – думала Манька, низко наклонив голову, слушая приглушенный расстоянием шум моря. – Дуру какую нашел... Чего я пойду! С конфетами... подлизывается!» Она запустила руку в сумку, нащупала конфеты, сжала, но не бросила почему-то, как сперва хотела, так и шла, сжимая конфеты в руке.
На повороте она оглянулась, будто кто-то толкнул ее в спину: Перфилий стоял на дорожке, на том месте, где отстал, и смотрел ей вслед. Увидев, что Манька обернулась, он поднял руку, и Манька сейчас же заторопилась, заспешила, еле удерживаясь, чтобы не побежать. А пройдя с полверсты, она присела, настороженно осмотрелась, свернула в кусты, в золотисто-желтые березки, в мох и легла там, лицом на сумку. «Ах, да что ж это приключилось... Как же я теперь письма им буду носить!» – думалось ей.
Лицо ее горело, голова кружилась от свежего, чистого, рыбацкого запаха Перфилия. Видела она близко его темные, шальные, перекошенные глаза, замирала, вновь переживая весь ужас, всю радость, весь стыд сегодняшнего дня. И уже весело, мстительно, томительно-уверенно звучали в ней все те же дикие и вещие слова: «Так бы и он скрипел и болел, и в огне горел, не мог бы он ни жить и ни быть и ни пить и ни ись!»
1958

 

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Леснич Велесов All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??