Jul 23, 2020, 4:17 PM  

Никишкини тайни_Юрий Казаков 

  Translations » Prose, from Russian
1206 0 0
49 мин reading

НИКИШКИНИ ТАЙНИ

 

1

 

Къщите-колиби не искали в гората да живеят, бягали от там, но видяли - няма накъде да се бяга, спряли се изплашени, на купчина се събрали, гледат на морето в захлас... Тясно е разположено селото! По тесните улички кънтят крачките на хората по дървените пътеки-мостчета. Отдалеч се чува как върви човек, вслушват се старите жени по прозорците, гледат, слушат: сьомга ли носи той, дали с чукалото за кедрови орехи в гората отива, или просто така...

През бялата нощ като тръгне момче да гони момиче, пак всичко се чува, знаят всички, кой кого гони.

 

Всичко чувстват къщите в селото, с високите плевни до тях, здраво са построени, дълговечни - всичко помнят, всичко знаят. Като тръгне поморът по морето на карбаса* (*карбас - средно голяма лодка), вижда неговото село тъмното широко платно, знае селото със сигурност: на своето място за риболов отива той.

 

Върнат ли се рибарите с моторната си лодка от дълбоководен лов, знае селото и за тях какво са хванали. Като умре престарелия старец, ще се помолят за него както си знаят, ще прочетат текстовете от църковните книги, и ще го сложат в земята на песъчливото мрачно гробище, пак в известност е селото и приема с разбиране плача на жените.

 

Момчето Никишка го обичат всички в селото. Той е особен, не е като всички, мълчалив е, и е много добър, а децата в селото са всичките луди глави, упорити, присмехулници. Той е едва на осем години, със силно руса коса, с бледо, сипаничаво лице, големи, отпуснати и тънки уши, и очи различни: лявото по-жълто, дясното - по-тюркоазено.

Погледне те един път - виждаш пред теб бебе неразумно, друг път те погледне - пред теб стои старец мъдър.

 

Тих е и замислен Никишка, стои в страни, не играе, обича разговорите да слуша, той самият говори рядко, и то с въпроси: "това какво е, колко струва" - разговорлив е само с баща си и майка си. Гласът му е тънък, приятен като на флейта, а се смее басовито, като ням: "хъ-хъ-хъ!" Децата му се подиграват: щом го видят, и веднага бягат около него, викат: "Никишка мълчи! Посмей се, мълчаливец!" Сърди им се тогава Никишка, обидно му е, крие се в плевнята, стои там сам, престъпва от крак на крак, шепти нещо. Добре му е под навеса: тъмно е, никой няма, може да си мисли за различни неща, и мирише силно на сено, на катран, и на сухи водорасли.

 

Оседлан е коня пред вратата на Никишкината къща. Успял е вече да погризе плета с големия си жълт зъб; омръзнало му е, затворил е очи, навел е глава, снижил се е, задния крак е леко присвит, и само вдишва отвреме навреме, разширявайки ноздри. Дреме конят, а селото знае вече: отива Никишка на риболовния кър, при баща си; ще се движи двадесет версти* по сухата вода, покрай планината и гората.
(*верста - 1067 км)

 

Излиза Никишка с майка си на площадката отпред. На рамото торбичка, на краката ботушки, на главата шапка, на тънката шия е замотан шал: студено е, октомври дойде.

- Ще се движиш все по брега, по брега, - рече майка му. - Настрани не отивай, по пътя ще те срещне планина, и ще видиш пътека. Близко е, гледай да не се загубиш... Само двадесет версти са!

 

Никишка мълчи, подсмърча, слабо слуша майчините думи, качва се на коня. Сяда на седлото, слага краката си в стремената, помръдва малките си вежди...

 

- Айдее!
Тръгва коня, събужда се по пътя, ушите назад завъртява, иска да разбере що за ездач седи върху него. Залюляха се покрай къщата конят и ездачът, подковите затропаха по дървения тротоар: тук-ток. Свършиха се къщите, излязоха насреща баните. Много бани - на всяка къща по баня, - и все различни: на добрия стопанин и банята е добра, а ако е лош стопанина - и банята е по-лоша.


Но ето че и баните се свършиха, и градините с овеса отминаха, блесна отдясно морето. Конят захруска по пясъка, по влажните водорасли. Все към морето поглежда, извръща погледа, не обича морето, иска по-вляво да ходи, по-далеч от водата. Но Никишка не позволява това, дърпа юздата отдясно, и с петите удря отстрани! Покорява се коня, до самата вода тича, и свел шия, фучи лекичко.

 

Появиха се до брега камъни. Те са много, и при отлив се виждат, черни и мокри. Там, около камъните, се разбиват в пяна вълните, закипяват в бели виелици, чува се глух, безсилен грохот. Тук, около брега, е съвсем тихо, вижда се светлото дъно, бляскват като  искри седефените миди и изчезват, лиже пясъка прозрачната вълна. Стоят по камъните чайки, сънно гледат към  морето. Леко прелитат, когато Никишка мине много близо, плъзгат се в ускорен полет над самата вода - с крила нагоре и с веерна опашка! - кацат на водата. Свети силно ниското слънце, блести под него морето и изглежда изпъкнало. Дългите морски носове плуват отпред в светло синя мъгла, и изглеждат висящи над морето.

 

Гледа Никишка наоколо, сияе с двете си различни очи, отпуска в усмивка устни. Гледа слънцето, изпъкналото, огнено море, смее се:
- Слънчице, хи-хи-хи!..

Прелитат покрай брега кулици* (*още, горски пясъчници, бел. прев.) крякат печално и стъклено. Клатят се на високите си крачета и тичат:  вълната се отдръпне, те - по мокрия пясък след нея, вълната се върне, и те бягат назад.
- Кули-кули... - повтаря Никишка, спира коня, гледа, колко красиви са те, с клюнове, като шило.

 

И какво ли няма на морския пясък! Ето ти червените мокри медузи, донесени от прилива, приличащи на окървавен черен дроб. Има и други медузи  - с четири виолетови пръстена в средата. И морски звезди с пъпчести, изкривени лъчи, и още - следи от чайките, дълги, заплетени, до следите им се намира помет, оставен от тях, виолетово-бял. Стоят на купчини полу-разложени водорасли, миришещи тежко и влажно. И също така, следи от боси крака се виждат до самата вода, завиват към гората, спират и тъпчат около странно, затънало в пясъка криво дърво. Чий са тези следи? Къде е отивал този човек и защо?

 

А отляво са нахвърляни много дървени трупи и греди: бели, измити от дъждовете, избелени на слънце, замръзвали и отново разтопени, изсушени. Чувал е за тях Никишка,  преди много години на голямата река Двина е бил разрушен бента. Всичките спуснати по реката трупи отишли в морето, не могли да ги изловят, а морето ги е изхвърлило на брега. И тук си стоят сега трупите, никому не са нужни, освен на рибарите и редките ловци, които ги използват за огньовете си...

 

На Никишка му е весело. А конят продължава да хруска с копита, и да пръхти. Настъпва понякога някоя медуза, разпръска се тя по пясъка, като рядък скъпоценен камък. Пусто е отпред, пусто е отзад, пусто е отляво, пусто е отдясно. Отдясно е морето, отляво е гората. А в гората какво има? В гората расте калуна и криви борове, малки, зли, и точно такива брезички. В гората има още и сладки горски плодове: черни и червени боровинки. И гъби: лепкави масленки, рижики твърди, ципестите гълъбки със стърчащи върху тях борови иглици. Мечки ходят в гората и други диви животни, а птици няма въобще с изключение на лещарките, пискливо отговаряши една на друга. Дядо Созон обяснява: "Отлетяха някъде птиците. Имало е случаи да пълня цяла раница с патици. А сега ги няма, отлетяха завинаги!"

 

Изливат се от планината в морето реки големи и малки. През големите реки са прокарани мостове. Мостовете са изгнили вече, конят души гредите, слуша как долу кънти водата. Прави една крачка, изпъне шия, поглежда назад.
- Дий! - казва му Никишка тихичко.

Конят прави още една крачка. А звукът на тези мостове е глух, мъртъв, като по гроб, водата долу е тъмна като силен чай. Всички реки изтичат от блатата, няма чиста вода, цялата е такава, и морето около вливането на реките изхвърля жълта пяна на пясъка.

 

Вижда се нещо тъмно отпред. Приближи се Никишка: гледа, шхуна затрупана с пясък. Мачта няма, и килът й не се вижда, под пясъка са. Лежи шхуната настрани,  палубата е изгнила, бортовете светят, вътре се виждат водоросли смесени с пясък, нищо друго няма. Приижда вълната, залива всичко, клокочи вътре, бълбука, изтича - тънко шуртят струйките вода, стичат се по камъните.

 

Свобода, простор цари навсякъде наоколо, няма жива душа на разстояние много версти. Случва се да се види понякога рибарска колиба, пуста, изоставена. Стените са обрасли с мъх, прозорчетата са малки, колкото да влезе една глава, покривът изгнил, а самата колиба е наклонена настрани, стърчи от другата страна, прозорчетата гледат в необятното небе. Всичко вътре е повалено, руши се, само старият поморски кръст, черен, осмоъгълен, зловещо стърчи  като страж, поставен завинаги и неотменно. Ужасна гледка, обръщаш се настрани и бързо отминаваш...

 

Но Никишка не се бои. Знае, че в такива къщички лешаците* (*горските духове, бел. прев.) живеят, смирени, тъжни. Скучаят, спят по цял ден. И сега спяха, но чуха, минава покрай тях Никишка, събудиха се, прозяват се, през прозореца поглеждат отвреме навреме.

Един от тях е с черна брада, друг - със сива, трети - не може да се разбере с каква. Говорят си - интересно им е да разберат къде отива Никишка. 


А черното, което се вижда в пясъка, е или дърво, зарито в пясъка, или тъмна, голяма скала. Конят го забелязва отдалече, ушите му щръкват, слуша, вдига на горе глава,   стреми се да отскочи встрани, бои се.

- Не отскачай встрани, бе, - казва на коня Никишка. - Няма нищо. Това е просто едно дърво, расло е, изгнило е, и пясъкът го е затрупал. Ето, гледай. Няма нищо страшно.

Конят слуша внимателно,  раздвижва кожата си, пръхти и носи Никишка по-нататък, по-напред и по-напред. Слуша той Никишка, него всички животни го слушат.

 

Ето започна планината. Висока, черна, като стена се издига над морето; на урвите борчета и брезички криви са прилепени, гледат морето и чакат беди. А долу чакъл: камъните слизат до водата. Много натрупани камъни. Конят става все по-внимателен, души въздуха, избира къде да стъпи.
По едно време спира, ни назад, ни напред, ни настрани - наникъде. 

Слиза  Никишка, взема коня за уздата, крачи по мокрите камъни. Източва коня шия, притиска уши, скача след Никишка, присяда, тропат подковите му, треперят му краката. А под краката му плискат шумните вълни. «Шшшшу!» – прилив – «ссс!» – отлив, «шшшшу!» – отново прилив...

 

Не, конят не може да върви! Струва му се, ще се разтвори отдясно водната бездна, идва морето (по време на прилива), шуми, а под краката камъни - няма накъде да се бяга! Спира се той в ужас, фучи, показва жълтите си зъби. Сърди се Никишка, дърпа, едва удържа уздата. "Айдее!" - вика той. Не мърда коня, гледа Никишка с тъмно-виолетови треперещи очи. Никишка го досрамява, приближава се, глади коня по бузите, шепне му нещо ласкаво, тихо. Слуша коня Никишкиния шепот, слуша на морето шума, диша тежко, залюлява хълбоци. Сега накъде? Отдясно морето, отляво планината, отпред и отзад камъни. Събира коня решимост, скача отново напред, щракат отново подковите. 

 

Най-накрая се измъкнаха от сипеите, поведе Никишка коня към голям камък, седна на седлото, и пак захрупаха копитата по пясъка, по водораслите. А земята напред всички носове в морето излага, като дълги, алчни пръсти. Движи се Никишка, в далечината се вижда светло син нос, стига до него, и с любопитство гледа какво има по-нататък? А след него има нов нос, още по-нататък врязан в морето, по-нататък още, и още, няма край.

 

По едно време се видя добре очертана пътека, конят сам тръгна по нея. Никишка се замисли, оглежда се наоколо, иска да разбере някаква тайна, за да може всичко, което вижда, да го разбере веднага. Но не може да се узнае тази тайна, гледай с тъга, запомняй с очите, слушай с ушите и души с нос. И гледа Никишка очарован, мисли,  а пътеката продължава по-нататък, в гората, става тихо, златисто. Под кракатата на коня се виждат езици жълти, червени, оранжеви. Мирише на мъх, на гъби, кехлибарени рижики се виждат навсякъде, румени млечници.


Цялата гора пламти, само елхите са зелени, и хвоща се стели на петна. Червена е гората, а от земята стърчат покрити с мъх камъни, тъмни и кафяви, и растат криви, извити смърчове и брези, странно приличащи на ябълки. 

Да беше срещнал поне някой! Но не среща никой, сам е Никишка в мъртвата гора. Скоро ли ще стигне хижата на баща си? Няма кой да пита, мълчат боровете и смърчовете, загадъчно го гледат камъните изпод земята. Всичко наоколо е покрито с камъни и влага...

 

Само пътеката е дълбоко в земята изрита, стара, затънтена. И си спомня Никишка
расказваше баба му, отдавна е било, минавали са някога по мъртвите гори странни хора, бегълци, болни, нещастни, онеправдани - всякакви хора са минавали. И се движели те всички към едно и също място, към това място са утъпкали тези затънтени пътеки, в пресветлата обител - Соловецкия манастир. А къде се намира този манастир, Никишка не знае, някъде там, където слънцето залязва, къде точно, не се знае!

 

И изведнъж сред това безмълвие, сред мъртвата тишина, се чуват звуци странни звуци – песен. Чува се как някой с брадва потропва, и на дим мириса се носи. Конят уши издига, цвили звучно, тръси напред: усеща, че има жилище наблизо. Излиза Никишка от гората, вижда хижа – на баща му рибарската хижичка. Всичко е ново, всичко е здраво направено в нея, от тръбата дим излиза, отпред се сушат закачени мрежи, на риба мирише, върху кръгли гредички е сложена рибарската лодка, чернее омаслена отстрани. На прага баща му седи, с брадвичката почуква, веслото на кърмата оправя, и песен пее.

 

2

 

Видя Никишка, баща му стана – огромен, брадат, с високи ботуши, с нож на пояса, с брезентово наметало. Ръцете му са червени, лицето кафяво, брадата светла, а очите му - силни, устремени, под гъстите вежди.
- Сине, ти дойде! – казва радостно бащата. – Не напразно сънувах сън… Как е дома у нас? Всички ли са живи?
- Живи са! – отговаря Никишка, слиза от коня, олюлява се, тъпче на едно място. – Председателят даде коня на Иван, мама ме изпрати, и аз дойдох… Дълго пътувах, целият съм болен, гърбът ме боли.

 

- Браво, момчето ми! – гали бащата Никишка, ленената косичка глади с голямата си ръка. Чувам аз тропот някакъв, и не мога да разбера от кой. А това си бил ти, Никишка! Не те ли беше страх да пътуваш?
- Не, не е толкова страшно! Птици видях, гъби видях, с коня разговарях. Конят е умен.  Ето, мама ти е сложила тук нещо, - сваля Никишка торбата. – А камъните защо ме гледаха? И те ли мислят? Може през ноща да се обръщат, ако на някой от тях не му е удобно да лежи, за цял един ден навярно им омръзва да лежат на една страна само!

- Камъните ли? – замисля се бащата. – Да, предполагам, че те също са живи. Всичко е живо!
- А ти разбираш ли, за какво си говорят брезите?
- Ами те, на свой език си говорят, по брезовия език! Трябва да знаем техния език. Иначе как да ги разбираме!

 

- Чичо Иван къде е?
- Чичо ти Иван отиде на съседната хижа, на река Керженка.Преди малко тръгнаха рибарите за там с лодката, взеха го и него, там има баня, а ние тук нямаме, затова чичо Иван и тръгна.

- А към селото кога тръгва?
- Утре, нужно му е да се лекува. Краката му са зле, с коня ще пътува по сухата вода.
- Ами аз какво ще правя? 
- Ти с мен ще останеш. Нали така? Ще ловим сьомга.
- Ще остана!
- Добре, разбрахме се! Отивам да сваля самара на коня…

 

Отиде бащата, хвана коня, разседла го, после взе въже и го върза за брезата, да не отиде в гората. А Никишка в колибата влиза: мирише силно на риба, в печката тлеят въглени, на масата има хлеб, паници и лъжици. Стените са облепени с плакати, на подставката е сложена купчина вестници, чисто е в стаята, изметено, на въженце са закачени да съхнат ръкавици, партенки и панталони. Излиза Никишка, обикаля около хижичката, в оборчето вътре поглежда, оборчето е открито, не се затваря, няма от кого да се затваря. И тъкмо да влезе в обора Никишка, да поседи, да помисли за днешния ден, и изведнъж… Нещо живо се мярна в него, тъмно-рижаво, като мътен пламък. Очите му светят, в очите му червеникав блясък, като слънце преди залез. Куче! Голямо, чорляво…

Присяда на пети Никишка, гледа внимателно на кучето, оглежда се, - баща му го няма наоколо, - и говори с него:
- Ела… Ууууурр! Гу-гурр… Хам!

Кучето мълчи, души, глава настрани накланя, едното ухо е нагоре, другото виси, върти опашка – харесва му Никишка. Наговорил се доволно, излиза Никишка от обора, кучето бяга след него, като че отдавна го познава. Гледа Никишка бащата,какъв е той голям, червен, от слънцето огрян, като приказен горски цар.


- Какво, сине! – весело говори бащата. – Хайде да ходим за сьомга! Малко ще почакаш, да оправя веслото.

 

Отдалечава се малко Никишка, ляга на топлия пясък, кучето дотичва, ляга до него, диша често. Затваря очи Никишка, люлее го нещо, все му се струва, че язди на коня и чайки безкрайно излитат над морето, а отстрани са планините, горите, и черните кръстове, лешаците от изоставената колиба гледат, бревят (говорят): «Гледай ти! Никишка при баща си  отива, сьомга ще лови, чай-захар носи!» И някой песен тънко пее, гласът ту набухне, ту се изтъни, унася го, слънцето свети, а морето все: «шшшшу» - налитат вълните, «сссс» - отхождат. Тлеещите водорасли силно миришат на гнило, замайват главата, а кулиците стъклено пищат: «пи-пии, пи-пии!»  

 

Лежи Никишка, нито спи, нито дреме… Пясъкът е топъл, кучето е топло, гледа на Никишка с огнени очи, казва: „Хайде, Никишка, да отидем в гората!“ – „В морето отивам да ловим сьомга!“ – отговаря му Никишка. Кучето продължава: „Да отидем в гората, ще ти разкрия някои тайни! Ще послушаме какво си шепнат брезите, какво мислят камъните, ще разберем“. Любопитен е Никишка, започва да се съмнява в морето ли да отиде, или в гората, но точно в този момент дойде баща му с новото весло в ръка.

 

- Ставай сине, да тръгваме!

 

Стана Никишка, върви с баща си по брега, а морето се радва, блесне, заиграе, засинее, и така привлича, така се шири пред погледа. Опря гърди в лодката бащата, свали я във водата, сложи Никишка на кърмата, ходи с ботушите във водата. Но ето, качи се в лодката, хвана веслата, на Никишка даде кърмовото весло, откъснаха се от брега, обърнаха, лодката се люлее – горе-долу, горе-долу. Брегът се люлее, кучето на брега се люлее… Бащата гребе здраво, вълните шамаросват лодката по бузите, летят водни частици нагоре.

 

Внимателно приближават риболовната клопка, връзват лодката за мертека, става бащата, внимателно гледа долу, в мрежата, - няма нищо!

- Пуста е… - шепне той и сяда пак, спокоен.

Оглежда се Никишка, тихо е наоколо, не се чува нито звук, лек ветрец равномерно подухва, слънцето свети, блести морето в очите, а брегът е далече, тъмнее и се раздалечава в двете посоки. И му се струва на Никишка, че някога е бил вече тук, седял е отдавна с години, сьомга е ловил, мислил си е за нещо. Или, може би, е сънувал?

 

- Приливът започна, - казва бащата. – Водата тръгна, увеличава се.

- Светло е, - тихо откликва Никишка. – Добре е! Дъното се вижда…

- Даа! Сьомгата обича светлината. Не са ѝ нужни на нея камъни и водорасли. Обича да се движи по дъното при половин вода. Пълноводието или суховодието – това за нея не е подходящо, това не обича, обича тя, както ти казвам, средната вода.

 

- А това бухалката ли е?

- Това ли? Да, бухалка е, сине. С нея удряме. Сьомгата е яка, силна, не може съвсем жива да я измъкваме, налага се с бухалката да я бием.

 

- А може ли да избяга?

- Ее! За това е направена клопката. Виждаш ли платното? Имаме мрежа. Ето ги стените на коловете с тежестите, а долу… Погледни, погледни!

 

Надвесва се Никишка зад борта, с ръце оградил разноцветните си очи, гледа в дълбокото, вижда зелените петна светлина на дъното, тънките клетки на мрежата вижда.

 

- Виждаш ли? Отдолу мрежата, това е дъното. Стените и дъното, това е тайника, а там се намира вратата, хей там където са двата мертека един до друг, там е вратата… Сьомгата влиза през вратата, а в тайника ние я бием. Минаваме откъм вратата, вдигаме дъното и бием с бухалката.

 

- Знам, - казва Никишка, спомняйки си нещо.

- Това ти казвам, знаеш, - съгласява се баща му. – Ти всичко знаеш!

- А защо ми се подиграват децата?

- Те са глупави, не ги слушай. Палавници са, играе им се, а ти си добър, смирен и умен, затова те дразнят. Не ги слушай, ти си от всички най-умен.

- Това е, защото мисля много.

- А ти много не мислѝ и малко не мислѝ, а ако ти се мѝсли, мислѝ, ако не – не мислѝ.

 

- А аз мисля, къде водата от морето се отлива, а после обратно се влива. Реките, те се вливат в морето, а морето къде отива?

- Морето ли? Хм… - чеша брадата си баща му, гледа хоризонта, мисли. – Морето, навярно, през канала в Ледовития океан се прелива. А от Ледовития в други океани отива.

- Много ли други океани има?

- Много, сине, и най-различни страни на земята има.

 

- А ти ходил ли си в тези страни?
- Да! В Италия съм бил, и във Франция, в Норвегия, когато бях моряк.
- Италия, каква е?
- Италия? Тя е красива, сине. Топло е там, слънчево, има много плодове, сладки и вкусни. Хората са почерняли от слънцето, леко облечени са, и там няма зима въобще.
- Как няма?
- Ами така, сняг няма и мразове. Слънчево е през цялата година.
- Добре! - въздиша Никишка. - Ако можех да поживея там!

- Ще поживееш, - говори бащата. - Като порастнеш ще отидеш да учиш за капитан, ще ти дадат голям параход в Архангелск, и ще се понесеш с него покрай Норвегия, около земята, право в Средиземно море.


- А ти бил ли си капитан?
- Не, матрос съм бил. Работил съм всичко: секач, ловец, рибар, стрелец по диви животни...

- Я, какво е това, гледай?
- Къде?
- Ето там, нещо има...
- А! Това е тюлен. Тюленът, сине е дошъл да ни погледа.
- Знам. А къде живее той?

- В морето. През деня риба лови, а през нощта отива на брега да спи в глухи места и в изоставени лодки.

- А защо ги убиват? Те нали не се ядат.

- Кожата им е добра, и имат много мас. Те са лесни за убиване, глупави са; приближаваш се и стреляш с пушката. Приближаваме се до тях или с лодки, или на ледоразбивача. Сега, по-често на ледоразбивача.

 

- А ако е лошо времето, с лодка страшно ли е?

- Даа, страшно е! Като порастеш ще те взема с нас, ще опознаеш нашето северно море. Хей там, където блести, - показва бащата с ръка, - където слънцето се вижда, там има малко островче, Жижгин се нарича. Там са тюленовите стада. На Жижгин поморците постоянно ходят на лов. Там има хижичка, където пристигат със своите лодки ловците, живеят, ядат, чакат благоприятен вятър, или хубаво време. При хубаво време отиват в морето, отстрелват тюлените, а през нощта на леда спят. А когато се случи лошо време, вятъра и вълните така да те носят, че може да заревеш на глас и да се простиш с живота. Който е късметлия, спасява се бързо, вятърът се променя и утихва, а който не - може да го отнесе до гърлото, покрай Канин нос, и после в океана... А там ако го забележат от самолет, спасяват го, ако не...

 

- Сьомга! - шепне неочаквано Никишка.

- Така ли! – стана бащата на кърмата на колене, наклонѝ се над тайника. – Да! Е, помагай господи, аз ще издигам дъното, а ти сдържай лодката…
Отвързва бащата бързо лодката, гребе отстрани в обход на клопката, към вратата ѝ. Навлизат откъм вратата, навежда се бащата, ръцете топи във водата, Никишка се държи за кола. А в дълбокото нещо шава – огромно, силно, живо, - потрепват коловете, като струни трептят въжетата с тежестите.Шумолѝ найлоновата въдица, издърпва я бащата към лодката; Никишка е източил шия, гледа надолу. Ето сьомгата,близо е до повърхността, ето два пъти плясна с опашката навън, държи бащата с едната ръка издърпаната мрежа, чака удобен момент да удари, а сьомгата се мята все по-яростно, все по-силно, удря с всички сили по дъното на лодката, не се дава, с вода опръсква рибарите. Ето я и горе, вижда се цялата, като в пенеста чаша, - ако можеше да извика би закрещяла от ужас. Удря я бащата с бухалката по главата, и всичко в миг стихва, омеква сьомгата, накланя се настрани. Хваща я бащата за хрилете, с напрежение я изтегля на борда, плясва се на дъното, под краката на Никишка. Гледа Никишка на нейните неподвижни очи, жива е още, потрепват хрилете ѝ, люспите ѝ се свиват – огромна, сребриста риба, с тъмен гръб, с извита нагоре долна челюст, с черни голями очи. 

 

Бащата спуска пак мрежата-дъно, изкарва лодката от клопката, изтрива с ръкав лицето, избърсва и ръцете, миришещи на риба, от панталоните, весело гледа сьомгата, и Никишка.
- Ето как работим!


Никишка е пребледнял, сломен, не знае къде се намира. И пак е вързана лодката за пръта, люлее се на вълната нагоре и надолу, мълчи бащата, сложил на колене големите си червени китки на ръцете, почива си. А Никишка, свикнал донякъде със сьомгата, си спомня думите на баща му за тюлените…
- Не, аз по-добре капитан ще стана, не искам тюлени да убивам, те са добри… 

- Може и капитан, - съгласява се бащата и гледа небето. – Гледай, заоблачава се, слънцето се скри. Ще тръгваме скоро. Може капитан, а също може да станеш инженер …
- Защо инженер?
- Как защо? Ще строиш нещо, това е също важна работа! Макар и тук, в района: ще построим асфалтов път на брега, кейове ще построиш с осветление, ще бучат камиони…

Никишка се замисля, гледа далечния бряг, какъв е той тъмен, безлюден.
- Добре, - решава той, - инженер ще бъда.
- Прекрасно! Ще поседим още малко и – тръгваме. В колибата имаме риба, сутринта ходих покрай брега и налових малко риба. Ще сварим рибена чорба и ще си направим чай, и ще заспим добре. А сега хайде да помълчим малко… Да почакаме сьомгата.  

 

Всичко мълчи: мълчи морето, лодката безшумно се люлее, мълчи брегът, не се чува нито звук. Ниското слънце се скри зад облаците, стана тъмно наоколо, натъжѝ се. Няма жива душа! Безлюдие, прелитат чайки, на брега в гората се скриха пустинарките, само двамата рибари притаени се люлеят в лодката и с тях заспалата сьомга.

 

3

 

Боботи печката, потресква, топло е в хижата, зад прозорчетата е сумрак. Запали бащата лампата, сложи между краката си ведро с вода, скребе с ножа петнистата риба треска, тъмната гърбата ревша, тънката навага. А Никишка дреме, наговорил се в течение на деня, нагледал се, наслушал се, налюлял се, уморен е – спи му се, и му се мисли бог знае за какво!

 

Времето внезапно се променя. Във висините духа югоизточен вятър, шуми морето, все се зеленее и зеленее на запад, и се синее също, въздухът стъкленее: настава вечер необикновенно чиста, със звезди и смътна небесна светлина. 

 

Лежи рижия пес до печката, спи, потрепва в съня. Никишка също ще потрепне, ще се поослуша малко – бащата говори нещо мирно, отдавна познато, родно: за рибата говори, за морето, за ботите* (*лодките), за ветровете – северния, североизточния, югозападния и югоизточен вятър… Голям е бащата, навел се е ниско над ведрото, косата му е като на Никкишка, руса, бяла, заслонила е отпред очите му, брадата е разчорлена, той самият е неподвижен, само ръцете му се движат, проблясва ножът, рибата с плясък пада в кофата, сянката на бащата потрепва на стената. Говори, говори бащата с нисък глас. 

 

Никишка затваря отвреме навреме очи, вижда родната земя с морето, горите, езерата, слънцето вижда, мълчаливите птици, странни животни, струва му се всеки момент някаква тойна ще му се разкрие, никому неведома, специална дума ще произнесе, и ще се прекрати мълчанието, ще заговорят, всички с него, и той в миг ще разбере всичко. Но не идва тази дума, не е разкрита тайната, - слуша Никишка монотонния бащин глас, и още много неща вижда той и слуша.

 

Вижда той, какво сънува рижия пес – гора сънува, зверове страшни, неизвестни отвсякъде се нахвърлят върху него. Бяга песът, лае от страх, има единствено спасение – Никишка. Слуша, камъните започват да си шепнат нещо, морето шуми, дърветата в гората се помръдват, някой вика нещо… Вижда, ето бащата сред бурята върху голямо парче лед се люлее, вѝка; вижда още, огромна сьомга, сърдита се приближава до брега, плува по дъното, по чистото дъно, а след нея други – търсят клопката на баща му.

 

Бучат в печката дървата, потрескват… Бащата излиза от къщичката да излее водата от ведрото, ходи отвъд стената, събира дърва, после влиза вътре, стоварва с грохот дървата пред печката. Скача рижият пес, трепва Никишка, отваря очи.

 

- Спиш ли сине? – накланя се над него бащата. – Не си виждал такива неща, нали? Какво ясно време е навън! Иди да видиш…

 

Излиза Никишка – тъмно е, студено, влажен вятър духа. Слънцето отдавна е залязло, гората не се вижда, а горе, между звездите, свети като перла продълговато петно. Като че облаче се носи на огромна височина, озарено от последните слънчеви лъчи. И ето, облачето бавно, неуверено се удължава, набухва в средата, огъва се като мост-дъга, между запада и изтока. Гледа Никишка, с издигнато нагоре лице. Хлопва вратата, песът притичва към Никишка, а след него баща му излиза, също повдига нагоре глава.

 

Смътни сенки се мяркат върху облака, променят се цветовете, по-сини стават и по-гъсти – от млечно-бяло до синьо. Струва му се на Никишка, напряга се облака, сѝли се да се запали с рубинов огън, да запламти вместо отишлото си слънце. Все по-силно проблясват цветовете му, все повече светлина се лее отгоре върху него, но напразни са тези усилия, всичко гасне, и пак голями, смътни сенки се придвижват печално по светлинния мост.

 

Гледа Никишка, гледа бащата и мълчи, песът гледа и също мълчи. Мълчи и коня, заспал до брезата, - всички мълчат, само морето светлее от небесния огън и шуми, шуми…

 

Ето че съвсем изгасна светлината, връща се Никишка в топлата хижа, ляга на кревата обут, песът ляга до печката, слага бащата рибената чорба да се вари и чайника да закипи.

 

Ще си легне скоро Никишка, и ще сънува чудни сънища. Ще го обкръжи селото, къщите с очи-прозорчета, гората ще се приближи, кулиците с тънките крачета ще дойдат, сьомгата от морето ще излезе – всички при Никишка ще се съберат, ще започнат да го гледат и, безсловесни, ще чакат заветната дума Никишкина, за да му открият наведнъж всичките тайни с нямата си душа. 

 

1957
 

 

Продължение следва

 

Оригинален текст

 

НИКИШКИНЫ ТАЙНЫ


1


Бежали из лесу избы, выбежали на берег, некуда дальше бежать, остановились испуганные, сбились в кучу, глядят завороженно на море... Тесно стоит деревня! По узким проулкам деревянные мостки гулко отдают шаг. Идет человек – далеко слышно, приникают старухи к окошкам, глядят, слушают: семгу ли несет, с пестерем ли в лес идет или так... Ночью белой, странной погонится парень за девушкой, и опять слышно все, и знают все, кто погнался и за кем.

Чуткие избы в деревне, с поветями высокими, крепко строены, у каждой век долгий – все помнят, все знают. Уходит помор на карбасе, бежит по морю, видит деревня его темный широкий парус, знает: на тоню к себе побежал. Придут ли рыбаки на мотоботе с глубьевого лова, знает деревня и про них, с чем пришли и как ловилось. Помрет старик древний, отмолят его по-своему, отчитают по древним книгам, повалят на песчаном угрюмом кладбище, и опять все видит деревня и вопли женок принимает чутко.

Никишку в деревне любят все. Какой-то он не такой, как все, тихий, ласковый, а ребята в деревне все «зуйки», настырные, насмешники. Лет ему восемь, на голове вихор белый, лицо бледное в веснушках, уши большие, вялые, тонкие, а глаза разные: левый пожелтей, правый побирюзовей. Глянет – и вот младенец несмышленый, а другой раз глянет – вроде старик мудрый. Тих, задумчив Никишка, ребят сторонится, не играет, любит разговоры слушать, сам говорит редко, и то вопросами: «А это что? А это почто?» – с отцом только разговорчив да с матерью. Голос у него тонкий, приятный, как свирель, а смеется басом, будто немой: «гы-гы-гы!» Ребята дразнят его: как чуть что, бегут, кричат: «Никишка-молчун! Молчун, посмейся!» Сердится тогда Никишка, обидно ему, прячется в поветь, сидит там один, качается, шепчет что-то. А в повети хорошо: темно, не заходит никто, подумать о разном можно, и пахнет крепко сеном, да дегтем, да водорослями сухими.

Стоит конь оседланный возле Никишкиного крыльца. Грыз плетень, щепал крупным желтым зубом; надоело ему, глаза закрыл, голову свесил, осел, ногу заднюю поджал, только вздохнет другой раз глубоко, ноздри разымутся. Стоит конь, дремлет, а деревня знает уже: собрался Никишка к отцу на тоню ехать за двадцать верст по сухой воде, мимо гор и мимо леса.

Выходит Никишка с матерью на крыльцо. Через плечо киса, на ногах сапоги, на голове шапка, шея тонкая шарфом замотана: холодно уже, на дворе октябрь.

– Ступай все берегом, все берегом, – говорит мать. – В стороны не сворачивай, будут тебе по пути горы. Проедешь ты эти горы, а там тебе тропа сама покажет. Тут близко, не заблукай гляди-дак... Двадцать верст всего – близко!

Никишка молчит, сопит, мать плохо слушает, на коня лезет. Взбирается на седло, ноги в стремя, бровки сдвигает...

– Но-о!

Тронулся конь, просыпается на ходу, уши назад насторчил, хочет понять, что за седок на нем нынче. Закачались мимо избы, подковы по мосткам затукали: тук-ток. Кончились избы, высыпали навстречу бани. Много бань – у каждого двора своя, – и все разные: хозяин хорош – и банька хороша, плох хозяин – и банька похуже. Но вот и бани кончились, и огороды с овсом прошли, блеснуло справа море. Конь по песку захрупал, по сырым водорослям. На море косится, глаз выворачивает, не любит моря, хочет все левее забрать, подальше от воды. Но Никишка знай себе подергивает за правый повод, знай пятками по бокам коня колотит! Покоряется конь, по самому краю воды бежит, шею согнул, пофыркивает.

Недалеко от берега – камни. Их много, обнаженных отливом, они черны и мокры. Там, возле камней, разбиваются в пену волны, вскипают белыми бурунами, глухо, бессильно рокочут. Здесь, возле берега, совсем тихо, светлое дно видно, вспыхивают искры перламутровых раковин и пропадают, лижет песок прозрачная волна. Сидят на камнях чайки, сонно смотрят в море. Потихоньку слетают, когда Никишка близко подъедет, скользят стремительно над самой водой и вдруг – крылья вверх, хвост веером! – садятся на воду. Сильно светит низкое солнце, блестит под ним море и кажется выпуклым. Длинные мысы плавают впереди в голубой дымке, будто висят над морем.

Смотрит Никишка вокруг, сияет разноглазьем, в улыбку губы распускает. Глядит на солнце, на выпуклое, огненное море, смеется:

– Солнушко, гы-гы-гы!..

Перелетают вдоль берега кулички, кричат печально и стеклянно. Качаются на высоких ножках у моря, бегают у самой воды: волна отойдет, они по мокрому за ней, волна обратно, и они назад.

– Кули-кули... – лопочет Никишка, останавливает лошадь, смотрит, какие они подбористые, с клювами, как шило.

А чего только нет на песке у моря! Вон красные мокрые медузы, оставшиеся после отлива, похожие на окровавленную печенку. Есть медузы другие – с четырьмя фиолетовыми колечками посередине. Есть и звезды морские с пупырчатыми, искривленными лучами, а еще – следы чаек, долгие, запутанные, тут же помет их сиренево-белый. Лежат грудами водоросли, тронутые тлением, тяжело и влажно пахнут. А то еще след босой ноги тянется у самой воды, сворачивает к лесу, топчется возле странной, вросшей в песок темной коряги. Кто это шел? Куда шел и зачем?

А слева все бревна да бревна: белые, вымытые дождями и волнами, выбеленные солнцем, промороженные и вновь прогретые, высушенные. Слышал Никишка, много лет тому назад на большой реке Двине запань прорвало. Весь лес, который был, в море убежал, не могли его поймать, а море выкинуло по берегам. Лежит с тех пор тут лес, никто его не берет, никому не нужно, рыбак разве только да охотник редкий – на костер...

Весело Никишке. А конь все копытами хрупает да фыркает. Ступит иногда с маху на медузу, разбрызгается она по песку, как редкий камень драгоценный. Пусто впереди, пусто назади, пусто слева, пусто справа. Справа море, слева лес. А в лесу что? В лесу вереск да сосны кривые, маленькие, злые, да березы такие же. Еще в лесу ягоды есть сладкие: брусника да черника. И грибы: маслята липкие, рыжики крепкие, сыроежки с пленочкой, с торчащими на шляпках сосновыми иглами. Медведи в лесу ходят и другие звери, а птицы совсем нет, рябки одни тонко перекликаются. Дед Созон говорит: «Отлетела чегой-то птица. Бывало, побежишь с пестерем-то в лес, полон пестерь набьешь-дак. А ныне отлетела чегой-то птица, бог с ней, совсем ушла!»

Выбегают из лесу в море реки большие и маленькие. Через большие реки мосты положены. Мосты сгнили уже, нюхает конь бревна, слушает, как внизу вода вызванивает. Ступнет шаг, шею выгнет, назад оглядывается.

– Но! – скажет Никишка потихоньку.

Конь еще шагнет. А звук на таких мостах глухой, мертвый, как по гробу, и вода внизу темная, будто крепкий чай. Все реки из болот выбегают, нету чистой воды, вся такая, и море возле впадения рек желтую пену швыряет на песок.

А вон еще что-то темнеет впереди. Подъезжает ближе Никишка: шхуна в песок вросла. Мачт нет, и киля не видно, засосало. Лежит шхуна на боку, палуба сгнила, борта светятся, внутри водоросли с песком, больше ничего нет. Волна подходит, затопляет все, хлюпчит внутри, клокает, булькает, отходит – тонко струйки звенят, стекает вода на камни.

Воля, простор везде, воздух синий, резкий, и никого нет вокруг, на много верст. Попадет когда тоня рыбачья пустая, заброшенная. Стены мхом поросли, окошки маленькие, голову только просунуть, крыша осела, прохудилась, да и сама тоня на один бок села, другой задрала, глядит окошками в пустое небо. Вешала повалены, все рушится, только крест старый поморский, черный, восьмиугольный, страшно торчит, будто страж, поставленный навечно, и нет ему смены. Жутко глядеть на такое, отвернись – и мимо, мимо...

Но Никишка не боится. Знает, в таких избушках лешаки живут, смирные, грустные. Скучно им, спят целый день. И теперь спали, да услыхали, едет мимо Никишка, проснулись, зевают, в окошки потихоньку выглядывают. У одного борода черная, у другого – сивая, у третьего – вовсе не поймешь какая. Болбонят – любопытно им, куда это Никишка едет.

А то черное что-то в песок вросло, коряга там или, может, камень темный, бугристый. Конь издали еще заметит, насторчит уши, голову задерет и вот вбок норовит, боится.

– Ты уж вбок не ныряй, – говорит коню Никишка. – Это ничего. Это так, дерево росло, да сгнило, да в песок устряло. Вишь, коряга. Вишь, это тебе ничего.

Конь слушает внимательно, кожей передергивает, фыркает и несет Никишку дальше, все вперёд и вперёд. Слушается он Никишку, его все звери слушаются.

Вот и горы пошли. Высокие, черные, стеной в море обрываются; на обрывах сосенки да березки корявые лепятся, смотрят в море, ждут горя. А внизу осыпь каменная: камень воду лезет пить. Много камня, громоздко очень. Конь все осторожнее идет, принюхивается, выбирает, куда ногу поставить. Шел, шел и уперся, стал, ни вперед, ни назад, ни вбок – никуда. Слезает долой Никишка, коня берет за повод, шагает по мокрым камням. Вытягивает конь шею, прижимает уши, скачет за Никишкой, приседает, щелкают подковы, дрожат ноги. А под ноги ему накатываются со звоном волны. «Шшшшу!» – набегают – «ссс!» – откатываются, «шшшшу!» – снова набегают...

Нет, не может идти конь! Чудится ему, разверзается справа водяная бездна, приливает море, шумит, а под ногами камни – не уйти, не убежать! Останавливается он в ужасе, храпит, скалит желтые зубы. Сердится Никишка, дергает, тянет изо всех сил за повод. «Но-о!» – кричит. Не идет конь, глядит на Никишку фиолетово-дымчатыми дрожащими глазами. Стыдно становится Никишке, подходит он, гладит коня по щеке, шепчет ему что-то ласковое, тихое. Слушает конь Никишкин шепот, звон моря слушает, дышит тяжело, носит боками. Куда идти? Справа море, слева горы, сзади камень и спереди камень. Набирается конь решимости, снова скачет вперед, и снова щелкают подковы.

Наконец выбрались из осыпей, подвел Никишка коня к большому камню, забрался в седло, и опять захрупали копыта по песку, по водорослям. А земля впереди все мысы в море выставляет, будто длинные жадные пальцы. Едет Никишка, впереди далекий голубой мыс, доезжает до него, любопытно: а что там, за ним? А за ним – новый мыс, еще дальше выпяченный в море, там еще и еще, и так без конца.

Началась незаметная тропа, конь сам на нее свернул. Никишка задумался, смотрит вокруг, хочет тайну такую понять, чтобы все, что видит, разом открылось ему. Да не понять этой тайны, смотри только с тоской, впитывай глазами, слушай ушами да нюхай. И смотрит Никишка зачарованный, думает, а тропа все дальше в лес забирается, тихо становится, золотисто. Под ногами коня языки желтые, красные, оранжевые. Мхом пахнет, грибами, янтарные рыжики везде, румяные волнушки. Весь лес горит, елочки только зеленые, да вереск стелется приплюснутыми островками. Красен лес, а из-под земли камни обомшелые, темные и бурые, выпирают, да стоят особняком серые, изуродованные, скрученные елки и березы, странно похожие на яблоню.

Попался бы кто-нибудь навстречу! Но никто не попадается, один Никишка в мертвом лесу. Скоро ли жилье? Не у кого спросить, молчат сосны и елки, загадочно смотрят на Никишку камни из-под земли. Все тут камень да сырость... Только тропа глубоко в земле выбита, старая, глухая. И вспоминает Никишка, рассказывала бабка, давно это было, шли по мертвым лесами странные люди, шли беглые, больные, несчастные, обиженные – всякий народ шел. И шли они все к одному месту, в одно место тропы глухие прокладывали, в пресветлую обитель – Соловецкий монастырь. А где этот монастырь, Никишка не знает, там где-то, где солнышко закатывается, а где, поди-ко узнай!

И вдруг среди этого безмолвия, тишины мертвой, звуков неживых – песня. И слышно, топором кто-то постукивает, слышно, дымком попахивает. Конь – уши торчком, заржал звонко, рысью, рысью вперед: жилье чует. Выезжает Никишка из лесу, перед ним избушка – тоня отцовская. Все новое, все крепко и ладно, из трубы дымок курится, на вешалах сети сушатся, рыбой пахнет, на катках карбас лежит, черным боком маслится. На пороге отец сидит, топором постукивает, весло кормовое ладит да песню поет.


2


Увидел Никишку, встал отец – огромный, бородатый, в высоких сапогах, с ножом на поясе, в брезентовой робе. Руки у него красные, лицо бурое, борода светлая, а глаза резкие, пристальные, под густыми бровями.

– Сынок приехал! – говорит радостно отец. – То-то сон мне снился... Ну, как же дома у нас там? Все ли живы?

– Живы! – отвечает Никишка, слезает с коня, качается, ногами топает. – Председатель коня дяде Ивану дал, мамка меня послала, я и поехал... Ехал-ехал, весь заболел, спину больно.

– Ах ты, молодец у меня! – ласкает отец Никишку, волосенки льняные ручищей своей гладит. – А я слышу: топ какой-то, а кто такое, и не толкую. А это вон Никишка! Не боялся ехать-то?

– Не, ничего! Птиц видал, грибов видал, с конем говорил. Конь-то умный. На вот тебе, мамка наклала, – снимает Никишка кису. – А почто это камни на меня смотрели? Они тоже думают? Небось ночью-то переваливаются, кому неловко лежать, за день-то вон как бок отлежишь!

– Камни-то? – задумывается отец. – Камни, они, надо думать, тоже живые. Все живое!

– А ты понимаешь, об чем березы говорят?

– Дак они по-своему, по-березьи небось говорят! Надо язык ихний знать. А то где понять!

– А дядя Иван где?

– Дядя Иван на соседнюю тоню поехал, на Керженку. Давеча рыбаки туда бежали на доре, так и его взяли, баня у них там, у нас-то нету ее, вот дядя Иван и поехал.

– А в деревню когда он поедет?

– В деревню завтра поедет, полечится. Ноги-то, вишь, совсем у него разломило, на лошади и поедет по сухой воде.

– А я как же?

– Ты со мной останешься. Останешься? Семгу будем ловить.

– Останусь!

– Ну вот! Пойду лошадь расседлаю...

Пошел отец, коня поймал, расседлал, потом веревку вынес, привязал коня к березе, чтобы в лес не ушел. А Никишка в избу заходит: сильно пахнет рыбой, в печке угли тлеют, на столе хлеб, миски да ложки. Стены плакатами оклеены, на полке газеты ворохом лежат, чисто в избе, подметено, на веревке рукавицы, портянки да штаны сохнут. Выходит Никишка, обходит избу вокруг, в сарай заглядывает, сарай открыт, не запирается, не от кого запирать. Только хотел было Никишка в сарай забраться, посидеть, подумать о сегодняшнем, вдруг... Что-то живое в сарае показалось, темно-рыжее, будто тусклый пламень. Глазами светит, в глазах блеск красноватый вспыхивает, как солнце предзакатное. Собака! Большая, лохматая...

Сел Никишка на корточки, смотрит во все глаза на собаку, оглянулся, – отец не видит, – заговорил с ней:

– Адя... Уууурр! Гу-гуррр... Гам!

Собака молчит, нюхает, голову набок склонила, одно ухо вверх, другое повисло хвостом молотит – нравится ей Никишка. Наговорившись, выходит Никишка из сарая, собака за ним бежит, будто век его знает. Смотрит Никишка на отца, какой он большой, красный, солнцем освещенный, как царь лесной.

– Ну, сынок! – весело говорит отец. – Поедем сейчас за семгой! Только постой, весло доделаю.

Отходит Никишка немного, ложится на теплый песок, собака подбегает, рядом ложится тоже, дышит часто. Закрывает глаза Никишка, качает его, все кажется, на коне едет и чайки бесконечно над морем взлетают, а мимо горы, да леса, да кресты черные, лешаки из избушки выглядывают, болбонят: «Гляди ты! Никишка-то к отцу едет семгу ловить, чай-сахар везет!» И песню кто-то тонко поет, голос то распухнет, то утончится, баюкает, солнышко светит, а море все: «шшшшу!» – накатывает, «сссс!» – отходит. Тлеющие водоросли крепко пахнут, дурманят голову, а кулики стеклянно кричат: «пи-пии, пи-пии!»

Лежит Никишка, ни спит, ни дремлет... Песок теплый, собака теплая, смотрит на Никишку огненными глазами, говорит: «Пойдем, Никишка, в лес!» – «Я в море пойду, семгу стеречь!» – Никишка отвечает. А собака свое: «Пойдем в лес, я тебе тайны открою! Об чем березы шепчут, послушаем, что камни думают, узнаем». Любопытно Никишке, сомневается он уже, то ли в море идти, то ли в лес, но тут отец как раз подошел с веслом новым в руке.

– Вставай, сынок, поедем!

Встал Никишка, идет с отцом на берег, а море радуется, вспыхнет, заиграет, заголубеет, так и манит, так и расстилается. Налег отец грудью на карбас, столкнул в воду, Никишку посадил в корму, сам сапогами по воде бухает. Но вот и сам в карбас залез, на веслах умостился, Никишке кормовое дал, от берега отвалили, развернулись, и пошло качать-покачивать – вверх-вниз, вверх-вниз. Берег качается, собака на берегу качается... А отец шибко гребет, волна по скулам карбаса шлепает, взлетает брызгами вверх.

Подплывают осторожно к ловушке, привязывают карбас к жерди, встает отец, чутко вниз глядит, в тайник, – нет ничего!

– Пусто... – шепчет отец и садится, спокойный.

Оглядывается Никишка, тихо кругом, ни звука, ветерок легкий ровно дует, солнце светит, слепит глаза море, а берег далеко, темный, в обе стороны уходит. И кажется Никишке, был он здесь, сидел давно годами, семгу ждал, думал о чем-то. Или снилось ему это?

– Прилив начался, – говорит отец. – Вода пошла, прибывает.

– Светла погода, – тихонько откликается Никишка. – Хорошо! Донушко видать...

– А как же! Она донушко светлое любит. Ей камни там или водоросли не надобны. Любит она по дну идти, в полводы. Полная вода или сухая вода – это ей неподходяще, не любит она этого, а идет, говорю, в полводы.

– А это колотушка?

– Это? Колотушка, сынок. Ее бить. Она здоровая, сильная, так не вытащишь, упаришься, вот и бьем мы ее колотушкой.

– А если она выскочит?

– Но! У нас ведь ловушка на то. Вишь, полотно-то? Сеть то есть. Это вот стенки на кольях с оттягами, а внизу... Глянь-ко, глянь!

Свешивается Никишка за борт, руками глаза свои разноцветные огородил, смотрит в воду, в глубину, видит блики зеленоватые на дне, тонкие ячейки сети видит.

– Вишь? Вишь, внизу тоже сеть – это дно. Стенки да доно, это вот тайник, а там ворота, эвон где жерди две рядом торчат, ворота там... Она идет, в ворота зайдет и в тайник, а в тайнике мы ее бьем. От ворот заезжам, выход загораживам, доно подымам и бьем.

– Знаю, – говорит Никишка, вспомнив что-то.

– Я и то говорю, знаешь, – соглашается отец. – Ты у меня все знаешь!

– А почто меня ребята дразнют?

– Они дурачки, не слушай их. Озорники они, все им баловство, а ты хороший, смирный да умный, вот они и дразнют. Не слушай их, ты всех умней.

– Это потому, что я думаю много.

– А ты много не думай и мало не думай, а так: захочется – думай, не захочется – не думай.

– А я думаю вот, куда это вода в море отливает, а после обратно приливает. Реки, те в море утекают, а море куда утекает?

– Море? Гм... – скребет отец бороду, на горизонт глядит, соображает. – Море, надо думать, в горло уходит, в Ледовитый океан. А из океана еще и в другие океаны переливается.

– А много других океанов?

– Много, сынок, и стран всяких много на земле.

– А ты был там?

– Был! В Италии и во Франции был, и в Норвеге, когда моряком ходил.

– А какая Италия?

– Италия-то? Италия, сынок, хорошая. Жарко там, солнца много, фрукты всякие растут, сладкие да вкусные. Все там черные от солнца ходят, раздетые, а зимы вовсе нет.

– Как нет?

– А так, снегу нет, морозу нет ничего. Солнце круглый год.

– Хорошо! – вздыхает Никишка. – Пожить бы там!

– И поживешь, – говорит отец. – Вырастешь, на капитана пойдешь учиться, дадут тебе пароход большой в Архангельске, и побежишь ты мимо Норвеги, вокруг земли, прямо в Средиземное море.

– А ты капитаном был?

– Нет, я был матросом. Всем я был: лесорубом, охотником, рыбаком, зверобоем...

– Ой, глянь-ко, что это?

– Где?

– Эвон кажется...

– А! То тюлень. Тюлень, сынок, подплыл на нас поглядеть.

– Знаю. А где он живет?

– В море живет. Днем рыбу промышляет, а ночью к берегу плывет, на камнях спит в местах глухих на съемных коргах.

– А почто его бьют? Его ведь не едят.

– Шкура у него хороша и жиру много. Его легко бить, глупый он; подкрадаются и бьют из винтовки. А ходим за ним всяко: другой раз на карбасах, другой раз на ледоколе. Теперь-то все больше на ледоколе.

– А если темна погода, страшно на карбасе?

– Ой, страшно! Вот вырастешь, возьму я тебя на зверобойку, узнаешь тогда наше северное морюшко. Эвон там, где блестки, – показывает отец рукой, – где солнушко стоит, там островок есть махонький, Жижгин называется. Тюлени там стадятся. На Жижгине этом поморы всегда промышляют. Стоит там избушка зверобойная на корге, прибегают туда поморы на карбасах, живут, хлеб жуют, поветрия ждут, погоды, значит. В хорошую погоду в море бегут, тюлешков стреляют, ночью на льдине спят. Быват, падет темна погода, так уж понесет, так понесет – заревишь на голос, с жизнью простишься. Кто посчастливей, того и отпустит скоро, ветер напеременку пойдет, утихнет, а кого и в горло вынесет, мимо Канина Носа пронесет – да в океан... А там только если с самолета заметят, спасут, а так...

– Семга! – шепчет вдруг Никишка.

– Но! – встал отец на носу на коленки, наклонился над тайником. – А и верно! Ну, господи благослови, я буду доно подымать, а ты карбас сдерживай...

Быстро отвязывает отец карбас, гребет по борту в объезд ловушки, к воротам. Заходят со стороны ворот, нагибается отец, руки в воду опускает, Никишка за жердь держится. А в глубине что-то беззвучно мечется – огромное, сильное, живое, – вздрагивают жерди, как струны дрожат оттяги. Шуршит капроновая сеть, подтягивает ее отец к карбасу; Никишка шею вытянул, смотрит вниз. Вот все меньше семге места остается, вот она уже два раза поверху плеснула, держит отец одной рукой подобранное доно, другой колотушку шарит. Нашел, руку вымахнул, ждет, когда ударить можно, а семга бьется все яростней, все сильнее, гулко по дну карбаса стукает, не дается, водой рыбаков окатывает. Вот уже вся она на виду, как в чаше пенной, – могла бы кричать, закричала бы от ужаса. Бьет отец с размаху ее по голове, и сразу все обрывается, обмякает семга, заваливается набок. Хватает отец ее за жабры, с усилием втягивает в карбас, шлепает вниз, под ноги Никишке. Смотрит Никишка на нее остановившимися глазами, а она еще жива, еще жабры вздрагивают, чешуя еще сжимается – огромная, серебристая рыба, с темной спиной, с загнутой вверх нижней челюстью, с черным крупным глазом.

Опускает отец доно, выталкивает карбас из ловушки, рукавом лицо вытирает и руки, рыбой пахнущие, вытирает о штаны, весело смотрит на семгу, на Никишку.

– Вот как мы ее!

Никишка бледен, поражен, опомниться не может. И опять привязан карбас к жерди, качается на волне вверх-вниз, молчит отец, сложив на коленях могучее красные кисти рук, отдыхает. А Никишка, привыкнув немного к семге, вспоминает отцовские слова о тюленях...

– Не, я лучше капитаном буду! Не хочу тюленей бить, они смирные...

– Можно и капитаном, – соглашается отец и смотрит на небо. – Глянь, тучи натягивает, солнушко скрыват. Скоро домой поедем. Можно капитаном, а можно инженером тоже...

– А почто инженером?

– Как почто? Строить чего-нибудь будешь, это – тоже дело! Да вот хоть бы у нас: выстроим дорогу по берегу асфальтовую, причалов настроишь, огни гореть будут, машины гудеть...

Никишка задумывается, глядит на далекий берег: какой он темный, безлюдный.

– Ладно, – решает, – буду инженером.

– Ну вот! Посидим еще и – домой. Там у меня рыбка есть, давеча утром рюжу осматривал по сухой воде, так рыбки немного попало. Ухи мы стобой наварим да чай вскипятим, оно и хорошо спать-то будет. А теперь давай-ко помолчим-дак... Семгу надо сторожить.

Молчит все: молчит море, карбас беззвучно качает, молчит берег, не доносится оттуда ни звука. Низкое уже солнце скрылось в облаках, потемнело все кругом, запечалилось. И никого нигде нет! Пусто везде, безлюдье, летают редкие чайки, на берегу в лесу рябки притаились да качаются в карбасе два рыбака и с ними семга заснувшая.


3


Гудит печка, потрескивает, тепло в избушке, за окошками сумерки. Зажег отец лампу, между ног ведро поставил с водой, шкерает на уху пятнистую тресочку, темную, горбатую рявшу, тонкую навагу. А Никишка дремлет, наговорился за день, нагляделся, наслушался, накачался, устал – дремлется ему, думается бог знает о чем!

Круто меняется погода. Дует верховой обедник, шумит море, все зеленеет и зеленеет на западе, просинь открывается, воздух стекленеет: настает вечер необыкновенной чистоты, со звездами и смутным небесным светом.

Лежит рыжий пес у печки, спит, подрагивает во сне. Никишка встрепенется, слушает вполуха – отец чего-то говорит мирное, давно знакомое, родное: о рыбе говорит, о море, о ботах, о деревне, о ветрах – полуношнике, побережнике, шелонике, обеднике... Большой отец, склонился низко над ведром, волосы, как у Никишки, белесые на глаза свесились, борода распушилась, сам неподвижен, руки только двигаются, нож сверкает, рыба в ведро с плеском падает, тень отцовская на стене вздрагивает. Говорит, говорит отец низким голосом. Никишка глаза закроет, видит землю родную с морем, лесами, озерами, солнце видит, птиц молчаливых, зверей странных, кажется ему, вот-вот тайну какую-то узнает, никому не ведомую, слово заветное произнесет, и нарушится молчание, заговорят, все с Никишкой, все ему разом понятным станет. Но нет слова, не раскрыта тайна, – слышит Никишка ровный отцовский голос, и еще многое видит он и слышит.

Видит он, что псу рыжему снится – лес ему снится, звери страшные, неизвестные со всех сторон кидаются. Бежит пес, лает от страха, одно ему спасение – Никишка. Слышит, камни шептаться начинают, море шумит, деревья в лесу шевелятся, крикнет кто-то... Видит, вот отец в шторм на льдине качается, ревит; еще видит, семга огромная, сердитая бережает, по дну плывет, по чистому донушку, а за ней другие – тайник отцов ищут.

Гудят в печке дрова, потрескивают... Отец из избы выходит воду вылить из ведра, слышно, за стенкой ходит, дрова собирает, потом в избу входит, грохает дрова у печки. Вскакивает пес рыжий, вздрагивает Никишка, глаза открывает.

– Спишь, сынок? – наклоняется к нему отец. – На воле-то не видал, что делается? Ясень какой! Глянь-ко, глянь, поди...

Выходит Никишка – темно, холодно, ветер сырой дует. Солнце давно село, леса не видно, а вверху, между звезд, жемчужно светится продолговатое пятнышко. Будто облачко плывет на страшной высоте, озарено последним светом солнца. Но вот облачко медленно, неуверенно вытягивается в длину, пухнет в середине, выгибается мостом-радугой, между западом и востоком. Смотрит Никишка, закинув голову. Дверь хлопает, пес к Никишке подбегает, за псом отец выходит, тоже голову поднимает.

Неясные тени начинают ходить по облаку, цвета меняются, все синеют, все густеют – от молочного к синему. Кажется Никишке, напрягается облако, силится рубиновым огнем загореться, заполыхать вместо ушедшего солнца. Все сильнее мерцают краски, все больше света сверху льется, но напрасны усилия, все гаснет, и опять большие, смутные тени передвигаются печально по световому мосту.

Смотрит Никишка, смотрит отец и молчит, пес смотрит и тоже молчит. Молчит и лошадь, заснула возле березы, – все молчит, одно море светлеет от небесного огня и шумит, шумит...

Вот совсем гаснет свет, идет Никишка в теплую избу, забирается на кровать с ногами, пес у печки ложится, ставит отец уху на огонь и чайник ставит.

Скоро Никишка спать ляжет, и приснятся ему необыкновенные сны. Обступит его деревня, избы с глазами-окошками, лес подойдет, камни и горы, конь явится, пес рыжий, чайки прилетят, кулики сбегутся на тонких ножках, семга из моря выйдет – все к Никишке сойдутся, смотреть на него станут и, бессловесные, будут ждать заветного слова Никишкиного, чтобы разом открыть ему все тайны немой души.


1957

 

© Леснич Велесов All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??