Свещи запалени с пламъци алени
сложих пред огледала.
Два реда пламъци, шепоти, намеци –
чудно сияят стъкла.
Страшно е, помни душата притихнала –
там, зад гърба ми, е мрак.
Нещо, над бялата шия надвиснало,
плува и души ме пак.
Пак ще запълнят с ковчезите дъбови
цял между свещите ред.
Оня, косматия, с погледи – зъбери,
дебне зад рамото блед. ...