Зимно утро – Александър Пушкин
Студ лют и слънце – ден чудесен!
Ти спиш ли, ангел мой небесен?
Кое е време? Отвори
от нега натежали взори
и срещу пищната Аврора
като звезда се възцари!
Спомнú си, снощи снежна буря
се носеше с мъглата сура:
луната, бледа като сън,
жълтееше през облак мрачен
и ти седеше тъжна в здрача –
а днес... я погледни навън:
под небесата ясносини,
досущ разстелени килими,
снегът на слънцето блести;
прозрачната гора чернее,
елшак през скрежа зеленее,
рекичка под леда шурти.
И цяла в кехлибарен блясък
е стаята ни. С весел трясък
бумтят дървата от нощес.
Приятно си лежим и дремем,
но мисля си: защо не вземем
да впрегнем пък шейната днес?
Да литнем по снега безбрежен,
да се оставим, безметежни,
на конския нестихващ бяг –
да навестим полята бели,
горите, скоро оголели,
и милия за мене бряг.
Втори вариант
Здрав студ и слънце – ден чудесен,
а спиш, приятелко любезна!
Стани, красавице, вдигни
от нега натежали взори
и срещу хладната Аврора,
ти – северна звезда, пламни!
Спомнú си, снощи снежна буря
се носеше с мъглата сура:
луната, бледа като сън,
жълтееше през облак мрачен
и ти седеше тъжна в здрача –
сега... я погледни навън:
под небесата ясносини,
досущ разстелени килими,
снегът на слънцето блести;
прозрачната гора чернее,
елак през скрежа зеленее,
рекичка под леда шурти.
Домът в сияние е блеснал
янтарно. С пукот весел
бумтят дървата от нощес.
Да, тази леност е приятна,
но мисля си, защо в шейната
кобилката не впрегнем днес?
Да литнем по снега безбрежен,
да се оставим, безметежни,
на конския нестихващ бяг –
да навестим полята бели,
горите, скоро оголели,
и милия за мене бряг.
Окончателен вариант:
Студ лют и слънце – ден чудесен!
Ти спиш ли, ангел мой небесен?
Стани, красавице, вдигни
от нега натежали взори
и срещу хладната Аврора,
ти, северна звезда, пламни!
Спомнú си, снощи снежна буря
се носеше с мъглата сура:
луната, бледа като сън,
жълтееше през облак мрачен,
а ти седеше тъжна в здрача –
сега... я погледни навън:
под небесата ясносини,
като разстлани куп килими,
снегът на слънцето блести;
прозрачната гора чернее,
ела през скрежа зеленее,
рекичка под леда шурти.
И цяла в кехлибарен блясък
е стаята ни. С весел трясък
бумтят дървата от нощес.
Да, тази леност е приятна,
но мисля си, защо в шейната
кобилката не впрегнем днес?
Да литнем по снега безбрежен,
да се оставим, безметежни,
на конския нестихващ бяг –
да навестим полята бели,
горите, скоро оголели,
и милия за мене бряг.
Зимнее утро
А. С. Пушкин
Мороз и солнце; день чудесный!
Еще ты дремлешь, друг прелестный –
Пора, красавица, проснись:
Открой сомкнуты негой взоры
Навстречу северной Авроры,
Звездою севера явись!
Вечор, ты помнишь, вьюга злилась,
На мутном небе мгла носилась;
Луна, как бледное пятно,
Сквозь тучи мрачные желтела,
И ты печальная сидела –
А нынче… погляди в окно:
Под голубыми небесами
Великолепными коврами,
Блестя на солнце, снег лежит;
Прозрачный лес один чернеет,
И ель сквозь иней зеленеет,
И речка подо льдом блестит.
Вся комната янтарным блеском
Озарена. Веселым треском
Трещит затопленная печь.
Приятно думать у лежанки.
Но знаешь: не велеть ли в санки
Кобылку бурую запречь?
Скользя по утреннему снегу,
Друг милый, предадимся бегу
Нетерпеливого коня
И навестим поля пустые,
Леса, недавно столь густые,
И берег, милый для меня.
Поради разразилата се дискусия вчера публикувам втори вариант, където съм се съобразила с голяма част от забележките. Прочетох малко повече за историята на създаването на стихотворението. Според някои литературоведи, е посветено на Наталия Гончарова, която Пушкин вече е познавал по това време, според други – на провинциалната девойка Мария Борисова, която поетът е срещнал, когато е гостувал в имението на Вулф в Тверска губерния. Сега мисля, че втората версия е по-вероятна. Благодаря на всички за проявения интерес!
© Мария Димитрова All rights reserved.
. Пожелавам ти и други хубави преводи занапред!