Орисия

От зарана още е засвирило...

Бре цяло село е на мегдана

и весело хоро се е завило,

че лична мома се венчава.

Аз само не пристъпям там,

мене ми е мъка на лицето.

Тоз момък що венчават, знам,

единствен бе ми на сърцето.

Нося го, откак се замомях,

още помня го, към мен засмян,

но да отвърна тъй и не посмях,

ех този пусти момински свян.

Що да сторя, път нямам вече?

Ей ги идат, хванали се за ръце.

Гледам ги, тъй, скрита, отдалече.

Ох, бърже трия сълзи от лице.

Кога ме доближат, ще се засмея,

а после „На добър час" ще изрека.

Жално ми е, ала ще го преживея.

Ах, задоми се кака, моята сестра.

Звуци от старата ракла!