Аз - Роботът
Усетих, че нещо не беше наред. Всъщност усещах го от известно време насам. Още със ставането като се протягах и не чувах познатото пукане на ставите. По-скоро някакво глухо скърцане и щракане. Сякаш навсякъде в мен се въртяха миниатюрни зъбчати колелца и пищяха не добре смазани керамични ставички. Завъртях глава – б-з-з-з-т!
Полекичка, неусетно се бях превърнал в нещо друго. Костите се бяха калцирали и трансформирали в метал.
Програмата бе въведена и закодирана отдавна. Кафе. Не усещах вкуса му. Пиех го като машинно масло, необходимо да смаже вътрешностите ми. Пръстите ми бяха изгубили чувствителността си. Студена ли е чашата? Изгаря ли ме?
Как се случи това? Кога? Защо?
Може би прекалено много пъти бях раняван. Може би всичко е вече до толкова изкривено, че го приемам за нормално. Безпристрастно отчитане на факти.
Пътувайки към работа, гледам през прозореца на рейса. Пред очите ми се сменят картини. Нито грозни, нито красиви. Просто картини! Без намек за емоция те се запечатваха в паметта ми.
Ослушах се. Рейсът бе изпълнен с щракания на хард дискчета, които запечатваха, анализираха и категоризираха видяното и чутото.
А дали просто не бях осъзнал прекалено рано, че човек, в крайна сметка винаги остава сам. Сам се ражда, сам умира. Може би тази метаморфоза е защитна реакция. Някакъв модерен тип броня. Опит да се съхрани разсъдъка, посредством изличаване на идентичността. Всичко да се сведе до студена и безпристрастна пресметливост.
Кога умряха емоциите, чувствата? Кога престанахме да се радваме на красивия изгрев, на човека до себе си? Кога спряхме да казваме “Обичам те!”, мислейки го? Kога почнахме да нараняваме ей така, без да искаме - по навик? От колко време насам не се трогваме от сълзи?
Не знам!
Програмата е ясна – “Москва слезам не верит”
Няма цветове и нюанси, всичко е сиво. Умрелите през денонощието в пътни инциденти си остават умрели. Г.М., И.П. без имена като в компютърна игра. Кръв по монитора, кръв по страниците на вестника, каква е разликата?
Не се чувствах жив. От известно време насам!
Някак неусетно, полекичка, някой беше изтрил емоционално-чувствителния ни софтуер. Някой? А дали не ние самите?
- Дай си билета! – давам го – Приятен ден! – “приятен ден” каква странна фраза с отдавна увехнало значение.
Слизайки от автобуса, се блъскам в младо момиче
- Извинете! – още една фраза, казана по задължение.
Поглеждам към слънцето – Защо ли вече не усещам топлината му върху себе си? Както и да е!
Последно изискване. Изстисквам усмивка на лицето си – широка, красива, пластмасова и се отправям надолу по улицата.
© Филип Филипов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
"...Кога умряха емоциите, чувствата? Кога престанахме да се радваме на красивия изгрев, на човека до себе си? Кога спряхме да казваме “Обичам те!”, мислейки го? Kога почнахме да нараняваме ей така, без да искаме - по навик? От колко време насам не се трогваме от сълзи?..." Въпроси,на които май не искаме да търсим отговор,а трябва,за да може отново да се наречем ХОРА ! Абсолютно 6+
-
За бога, това е разказ, не есе.
-
Ей, ей, ама не ме отписвайте съвсем де
Мерси за мненията и съветите -
Не тъжи, не страдай... не лагвай. Ресни се и пак си инсталирай софтуера с емоциите... Спомни се онази реклама на Johnnie Walker: "Ако имах право на едно желание щях да си пожелая да бъда човек... да знам какво е да чувстваш, да се очудваш, да обичаш. Аз мога да бъда вечен като не остарявам. Ти можеш да станеш безсмъртен като направиш само едно велико нещо. ПРОДЪЛЖАВАЙ НАПРЕД!"
-
Хареса ми, но трябва да се борим срещу обезценяването и "усредняването" на емоцията. От мен-6
-
Пълно 6Добре се движиш с осъзнаването
-
От улыбки станет всем теплей -
И слону и даже маленькой улитке.
Так пускай повсюду на земле
Будто лампочки включаются улыбки!
Не всичко е поза, някъде между фалша и многото маски има капчица непринуденост и красота
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
