Аз съм моят най-жесток палач!

Висока е цената на самонаказанието... трудно се късат оковите, в  които сам безмилостно си се оковал! Вървиш, спиш, ядеш, тялото ти се движи свободно в пространството, ала мислите ти са сковани на едно и също място и то от дълго време насам. Преповтарят един и същи кадър и всеки път го пресъздават по все по-различен и груб начин. Прекалено фината ти душа не търпи провали, затова се самобичува безпощадно. Онова стягащо в гърдите чувство, когато сам на себе си не можеш да си простиш за нещо привидно не толкова фатално.

 Защо не се научих да се обичам достатъчно и как очаквам да ме обича някой друг ако самата аз се презирам? Аз съм моят собствен най-жесток палач!

Там... вътре в мен има една уютна стая, която стои пуста, предназначена да приюти душата ми, ала защо самата тя се чувства некомфортно  вътре?

Бягам от себе си, ненавиждам слабостта, която струи от мен  и търся силата в някой друг, който  да ми служи за модел, на който да се възхищавам... Сама на себе си съм недостатъчна. Ах... как искам да открия ключа за тази стая и да се почувствам като у дома си в собствената си кожа, да позволя на безграничната сила да протече през вените ми.

Искам да се хвана за нещо, за някого, но не и за себе си!

Искам да усетя сигурността, която липсва в мен и я търся в другите. Прощавам грешките им, а към собствените си се отнасям сурово.

Видимото ме ослепява, а невидимото - плаши! Виждам света край мен, но не виждам себе си! Търся ръката, която да стопли моята и ме обзема безгранична паника и страх да не я изпусна, а изпусна ли я - се обвинявам, пълня съзнанието си с болезнени мисли за това колко несъвършена съм. Жадувам някой да ме обикне, за да мога покорно след него и аз да се обикна... колко нелепо! Чувствам самота, в която сама се изолирах...