През далечната 1762 година ,,един монах тъмен, непознат и бледен// пред лампа жумеща пишеше наведен" в своята килия на полуостров Атон ръкопис, който ще удостовери пред света, че ,,от днеска нататък българският род// история има и става народ!", както ще твърдят по-късно не само изследователите на българското средновековие, но и поети като Вазов в едноименната ода за Паисий. Хилендарският монах първи повярва, че българинът може да потисне роба в себе си и да стане свободен човек, ако се просвети душата му, ако му се припомни отминалата сила и слава на българското царство преди мрачната 1397 година, когато последната крепост държава от разпокъсана феодална България - Видинското царство е превзета, а цар Иван Срацимир е отведен в турски плен. Разпространявайки из робска България своята ръкописна книга, Паисий се опитва да събуди българина у роба и да му предаде своята национална гордост, своята увереност, че игото ще свърши, че ще се възроди българската държавност, ако простите и неуките ...