През далечната 1762 година ,,един монах тъмен, непознат и бледен// пред лампа жумеща пишеше наведен" в своята килия на полуостров Атон ръкопис, който ще удостовери пред света, че ,,от днеска нататък българският род// история има и става народ!", както ще твърдят по-късно не само изследователите на българското средновековие, но и поети като Вазов в едноименната ода за Паисий. Хилендарският монах първи повярва, че българинът може да потисне роба в себе си и да стане свободен човек, ако се просвети душата му, ако му се припомни отминалата сила и слава на българското царство преди мрачната 1397 година, когато последната крепост държава от разпокъсана феодална България - Видинското царство е превзета, а цар Иван Срацимир е отведен в турски плен. Разпространявайки из робска България своята ръкописна книга, Паисий се опитва да събуди българина у роба и да му предаде своята национална гордост, своята увереност, че игото ще свърши, че ще се възроди българската държавност, ако простите и неуките се научат да четат и да пишат.

   Забравата на своята християнска религия също е част от духовния плен, в който тъне българският етнос - това виждат и възрожденските будители: учители, писатели, религиозни лица. Затова почти един век след Паисий, на 3 април 1860 година първият български владика в Цариград - Иларион Макариополски като епископ на църквата ,,Св. Стефан" се вслушва във възгласите на събралия се на великденската литургия народ ,,Не щем гръцкия патриарх!" и ,,забравя" да спомене неговото име в богослужението. Така Българският Великден, както ще нарекат историците тази паметна дата, събужда вярата българска във възможността за извоюване на независима църква, която става факт след  десет години с ферман на турския султан.

   През 1876 година един народ написа със своите кърви ,,СВОБОДЕН!" в пламъците на Априлското въстание, за да припомни на света, че лудите са тези, които насочват своите черешови топове срещу една огромна империя поробителка, за да покажат как се мре за освобождението на родината - освобождение, превърнало се от недостижима мечта в осезаема реалност две години по-късно. С помощта на всички, успели да събудят за живот българския национален дух, възвръщайки му първоначално възможността за образование на роден език, а след това и възможността свободно да изповядва своята вяра, за да осъзнае, че робските окови вече не са му нужни, че трябва да мисли не за оцеляване, а за саможертва.

   И днес учителят и писателят подобно на възрожденските будители се опитват със слово да сътворят ново възраждане на българското национално съзнание, за да не се превърне Паисиевият въпрос ,,О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин?" в риторичното ,,О, неразумний юроде! Не се ли срамиш да се наречеш болгарин!". Те не се отказват от своето призвание, въпреки цената, която винаги се плаща за това да бъдеш такъв, какъвто искаш. Затова са светлите лъчи в днешния тъмен и мрачен, потънал в кал, свят на липсващи саможертва и високи пориви на духа.