Хората започват да пишат дневник тогава, когато няма на кой да споделят болката си. Тогава, когато болката и проблемите са толкова големи, че ще ти трябват дни и месеци, за да успееш да ги кажеш на някого. И дори и след като им разкажеш какво би направил този човек!? Как би ти помогнал!? Затова някой хора се захващат с писането. По-лесно е да излееш душата си на безмълвен лист хартия, който, да, няма да ти помогне, но няма и да те съди, няма да те гледа укорително, или да кима разбиращо, докато просто чака да млъкнеш, за да започне със своя разказ, напълно забравил това, което ти си казал.

Хората сме странни същества. Егоисти. Лоши. Двулични. Лицемерни. Толкова лоши, че когато видим добър човек казваме, че той е луд. „Лудите, лудите – те да са живи”. Те да са живи, защото малкото добри хора, малкото луди хора крепят този свят да не изпадне в тотална разруха.

Малко са тези, които наистина ще те изслушат, още по-малко тези, които ще ти дадат съвет, още, още по-малко тези, които ще ти помогнат и то напълно безкористно.

Затова пишем. Заставаме пред белия лист хартия и започваме да изливаме чувствата си, мислите си, копнежите, мечтите, страховете си. Плачем над този лист хартия, смеем се, страхуваме се, притесняваме се. Това, което получаваме – мълчание и няколко омастилени реда, които само ни карат да се замисляме още повече. Чувствате ли се по-добре, когато излеете душата си пред неодушевен предмет. По-щастливи ли сте, когато напишете как е минал деня ви, защото няма на кого да го кажете? Спира ли болката ви, когато напишете какви са проблемите ви? Спират ли сълзите ви, когато бясно откъснете листите, защото сте прекалено разстроени да пишете?

Не. Всичко само се засилва. Емоциите стават все по-големи и по-големи, защото осъзнавате, че сте сами... И единствения ви приятел е един бял лист хартия или един компютърен файл. Един неодушевен предмет, един нежив организъм, едно друго вие, с което говорите, поради простата причина, че нямате никой друг освен себе си.

Не ме разбирайте погрешно. Не смятам, че това е нещо лошо. Напротив. Смятам, че е напълно нормално в общество като нашето. А и смятам, че никой друг не може да почувства нашата болка, да изживее нашия живот с нашите емоции. Но смятам, че е тъжно, че никой дори не се опитва да те погледне в очите и да види не теб, а белия лист хартия, нацапан с мастило и чакащ да бъде прочетен от някого. Чакан да бъде усетен, да бъде погален, да бъде почувстван, да бъде прегърнат, да бъде разбран, да бъде съживен...