Понякога се страхувам от утрините. Всичко, което би могло реално да се случи, бива довявано на техните крила. Те ме затрудняват. Не мога да разбера дали съм тяхна дъщеря, или не. Може би така ми се струва...

Но са нещо, което не мога да избегна. Следователно ме ограничават.

Вече знам - те са причината за цялото ми неудобство и за тесните рамки, в които започнах да живея, откакто се будя сутрин.

Как биха ги класифицирали повечето? Като ново начало. Шанс. Надежда.

Мммм... Не бих казала същото.

Трудно ми е.

Трудно ми е да правя ежедневно-лесни неща. Те започват сутрин. Сънищата ми се размиват и изчезват сутрин. Проблемите на деня ме викат сутрин. Нямам време да си поема дъх сутрин. Тривиалността ме смазва сутрин. Не мога да контролирам себе си сутрин. Защо е толкова трудно?...

Не бих казала, че е нещо, с което не мога да се справя, но има една подробност - сама съм. Когато поискам да говоря с теб, просто го правя, но ти почти никога не чуваш. Аз знам - нощта може да ме разбере. И да занесе посланието ми до теб.

Не искам да се пристрастявам към кафето и към сутрешната програма по телевизията. Не искам да бързам и да изпускам всичко красиво и дълбоко, край което минавам. Прекалено ценно е, прекалено... жестоко е. Жестоко като живота. Но не искам да ми бъде спестено. Не искам да бъда "нормална". Каквото и да означава това. Лично за мен - нищо. Отдавна се опитвам да се пречупя през себе си, за да  избягам от "реалността". И да стигна до теб.

Хаха, ти също си тривиален на моменти.^_^  Но си и от малкото, които умеят да превръщат рутината в свят отвъд нашия. За което ти благодаря.

Не знам защо, но винаги се питам дали съм ти достатъчна. Ти си кръстоска от крещящи противоположности (или поне на мен така ми се струва). Едната е толкова... типична. Типично мъжка, дразнеща, самонадеяна, самоуверена, плоска и елементарна, егоистична и нагла...

Но другата - това си ти. Сложна, дива, свободна, духовно израснала, уязвима, чувствителна, приласкаваща, доверяваща се, просто... Единствена по рода си.

Защо не си себе си винаги? Защо, когато те викам, можеш едва нюансно да разбереш какво искам да ти кажа само, когато е тъмно?

Може би все пак съм дете на нощта, на Луната, звездите и сънищата.

И всички те са устремени към теб, към моя неутолим копнеж да те намеря.

Никога досега не съм била тъй открита. Никога досега не е прозирала голотата на душата ми. И НИКОЙ досега не я е осъзнал и оценил, както ти.

Но... защо?... Защо това трябва да се случва, само когато навън е тихо? Когато удари полунощ, когато всичко е възможно? Когато всички - и хора, и създания от мечтите им свалят дневните си маски, за да бъдат себе си, скрити от тъмнината? Защо и аз обичам да се крия под заспалото небе, да тичам нощем през горите и поляните, без да мога да намеря покой?

Знам кой е виновен. И знам защо. Кажи ми, винаги ли трябва да те обвинявам, или поне веднъж сам ще си признаеш? Аз си признах - обичам те. Затова. Затова си виновен. Заради единственто нещо, над което нямам власт.

Сега отново е нощ... А ти си далеч. Как да те достигна, и възможно ли е изобщо?

Питам Луната - моята най-доверена вълшебна другарка - какво правиш сега... Нямам отговор. Сигурно трябва да дочакам пълнолунието. Ами дотогава?...

Не ме свърта. Обличам бялата рокля и изтичвам навън. Поглеждам запъхтяна към небето, но то само се усмихва леко и нищо не казва. Чака да види какво ще направя. И ето - нещо у мен поема контрола над цялото ми същество. Някакъв див вълчи инстинкт се събужда и ми заповядва да те открия. На всяка цена. Започвам да бягам, боса и с разрошени коси. Няма значение. Тичам, тичам, и тичам... Сякаш светът е безкраен.

Сякаш животът на природата никога няма да свърши, а аз ще продължавам да те гоня, някъде далеч, в безкрая...

Така е, защото те обичам космически.

И никога няма да те настигна.

Въпреки това не ми остава друго - ще бягам към теб, през криволичещи пътеки, през гори, долини, през океани и космически прах, през галактики и паралелни светове... Това е моята цел. Това е моят живот. Cherche encore.

cherche encore (фр.)- продължавай да търсиш