ЧОВЕКЪТ Е БЕЗПОКОЙСТВО

Животът на всеки от нас, без значение пол, социална прослойка или раса, е изтъкан от безпокойство. Всъщност самото безпокойство, често приемащо формата на страх, е част от съществото на всеки един от нас.

Но защо толкова много се страхуваме, защо не вярваме на свещените книги, които ни казват, че ще намерим покой и след смъртта, защо подлагаме на съмнение учения, основани преди хилядолетия? Не е ли по-лесно да повярваме, че там някъде, в небитието, има един по-добър, по-спокоен живот за душата ни?

Още от детството ние сме свикнали да се тревожим - от момента, в който започнем да осъзнаваме нещата около себе си... и цял живот, се опитваме да достигнем до душевната си нирвана, но успяваме да го направим само за  миг  и после отново и отново, в безкраен кръговрат. Опитваме се да се отърсим, но не можем. Едва ли има човек, който да забрави за своите безпокойства и да постигне вътрешния си мир. И ако има, доколко той е човек? Доколко съзнанието му е човешко и не се ли доближава по-скоро до божественото?

Но може би сега е по-удачно да се говори за човека-безпокойство, човекът на ежедневието. Всеки ден всеки от нас се събужда със своите страхове и притесняния за това, което му предстои. Ние сме зависими от страховете си, но и те са зависими от нас, просто защото за част от нас. Спрем ли да се безпокоим и страхуваме, спираме да живеем и преминаваме на  едно по-възвишено място, там където, човекът се преражда в Бог.

Но струва ли си да живеем в това състояние на вечно безпокойство? Възможно ли е изобщо да загърбим изцяло страховете си и да не пречупваме живота през призмата на страха? Аз мисля, че това е невъзможно, но по-важното е, да снижим страховете си до минимум, за да можем да изживеем живота си пълноценно. Да, няма как да забравим всичките си проблеми и притеснения, но по-важното е да не ги оставяме да рефлектират толкова много върху живота ни.

Животът е едно непрестанно търсене, тъкмо открием едното и вече се е появило нещо ново, което да не ни дава покой. Ние търсим спокойствие, но не е ли самият стремеж към спокойствие - безпокойство? Нямаше ли да е далеч по-прост животът ни, ако не се стремяхме? Едва ли има човек, който е способен да отговори на този въпрос, защото всеки от нас се стреми към нещо и този стремеж води със себе си страха, обезоръжаващият човешки страх.

Тук може би е моментът да споменем великия американски президен Франклин Рузвелт, който е казал: „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.” Прав ли е бил? Наистина ли няма нищо по-страшно за самите нас от собственото ни безпокойство? Мисля, че е така, защото безпокойството е това, което ни спира, което ни обезкуражава, което разрушава вътрешния ни покой. Или може би приемаме всичко твърде насериозно. Може би трябва да сложим розовите очила и да си кажем наум мисълта на Елбърт Хъбър, който е казал: „Не взимай живота твърде на сериозно. Никога няма да се измъкнеш от него жив.”

Нека спрем да се безпокоим поне за миг, нека си откраднем малко от вечността и да постигнем вътрешната нирвана. Така ще усетим, поне за момент, какво е да си Бог.