Публикувано в "Търговски вестник", 16.12.2009 г.  

   Имах няколко съученици в елитна езикова гимназия, които бяха двойкари. Някои от тях в момента са известни имена в изкуството и шоу-бизнеса. Имах повече съученици, които бяха отличници през цялото време и завършиха с отличие. Реализацията на много от тях в момента е секретарка, касиерка, директор на провинциално и нищо не значещо само по себе си предприятие. Имах и съученици-отличници, които стигнаха до високи постове в държавата, но така и не надскочиха системата, която ги отгледа. И макар да се казва, че няма срамен труд и да тръбим това наляво и надясно, истината е, че има конюнктура, в рамките на която преминава живота ти и която не излиза извън тривиалното или това, което надскача системата. С уговорката, че много неща са относителни, ще кажа, че най-относителното от тях е успехът в рамките на системата, през която обществото те задължава да минеш, за да стигнеш дотам, че да можеш да се издържаш. Именно да се издържаш, да постигнеш престиж, който се крепи на постове и пари, но не и повече.

   Системата може да смачка Бах и Моцарт и да изхвърли на върха Салиери, защото самата тя се прави от хора със среден потенциал. И в повечето случаи нетърпящи тези, които ги надскачат. Съратниците на Оскар Уайлд са го вкарали в затвора заради хомосексуалните му наклонности, което за тях е изглеждало смъртен грях, а гениалните му творби – негова съпътстваща подробност. Малко са надрасналите съвременниците и нравите си личности, които обществото е приело - малцина умеят да балансират между своя гений и общото сиво поле, което ги заобикаля. Казват, че много често в аутистите или хора с малформации се крият математически гении. Как можем да сме сигурни какви деца предшестват раждането на гения? Няма ли и в природата нещо като махалото на Фуко, където да се прави рязкото движение между човека или хората с малформация и гения? Означават ли дисциплината и високите оценки непременно добродетел в полза на останалите? А още по-малко спартанското поведение? Мен лично последното би ме отблъснало, защото, освен всичко друго, е показател за доброволен избор на ограничен кръгозор и начин на живот. Но човекът е странно същество и по-скоро ще избере този, който ще го унищожи пред този, който ще му открие красотата, за която той дори не е и подозирал.

   Тъжно е да си помислим, че след толкова време съществуване на земята, хората са замръзнали на полупещерно равнище, когато става въпрос да откриеш гения и да го съхраниш. Както и да се развиваме от гледна точка на това, което ни осигурява благоденствие, оставаме пещерни човеци в едно отношение – осъзнаването на нуждата да открием и опазим гения приживе в името на нашето, а не на неговото добро. И тук мога да кажа, че у нас действа по-скоро инстинктът за собственото ни самоубийство или нищожното оцеляване вместо инстинкта за развитие на самите нас. Вероятно и Лудвиг ван Бетховен, и Моцарт, и всички докоснати от един вече друг свят ни гледат отгоре с онзи смях, който помним от финала на „Амадеус”. И толкова им е смешно, че сигурно щяха да умрат втори път, ако това беше възможно.