Цигарени убийства

Цигарени убийства

Цигара след цигара. Запалвам ги една след друга. Изпушвам ги една след друга. Убивам цигара след цигара.
Стоя пред барчето, на отсрещната страна на улицата на моето скъпоценно даскало. Не съм единствената. До мен стои друг цигарен убиец. Часът все още не е свършил. Но и двамата сме решили, че е по-добре да изпушим по една, две, три… По-добре, отколкото да слушаме даскали, които не разбират дума от това, за което говорят, когато ние самите знаем още по-малко.
Не се познаваме. Просто двама пушачи, с едно-единствено общо нещо между нас в този момент. Любовта ни към цигарите. Любовта ни към тяхното убийство. Стоим там и си говорим спокойно. Спокойно, както си говорят убийци. Споделяме своите интереси. Обсъждаме музика, книги, безмозъчни лекари, още „по-безмозъчни” и забавни даскали. Но и двамата уважаваме тези глупави палячовци, наречени „учители”.
Извършили сме по едно убийство. Сега си почиваме. Пием кафе и чакаме да мине малко време. Тогава ритуалът се повтаря. Вадя кутията с моите жертви и си вземам една. Неговата кутия е празна. Убил е вече и последната, така че му заемам едно от моите безценни съкровища, чакащи нетърпеливо да бъдат пренесени в жертва на боговете – моите желания. Запалваме ги. Започва бавното им убийство, бавното задоволяване на нашето желание и порок. Настъпва тишина. И двамата мълчим, искайки да се насладим колкото се може повече на този сладък и забранен грях. Самото споделяне на това простичко удоволствие ни прави по-близки, отколкото сме с всички други. Но това е само за момент. Всичко ще приключи с окончателната смърт на цигарите в ръцете ни. Докато от тях не остане само филтърът. Това е кратко приятелство. Приятелство за по фас, което започва със запалването на цигара и приключва с нейния край.
Изпушили сме вече една, две, три…
Време е да се върнем към реалния свят на училището, към монотонното ежедневие, докато един след друг идват и отминават учебните часове. Влизаме в двора на училището. Спирам се на стълбите, преди да вляза, и се обръщам. Завалява дъжд. Той отмива следите, които сме оставили, докато всеки от нас е извършвал своите убийства.
Няма за какво да се тревожа вече. Дъждът ще свърши добра работа. Време е да изляза от ролята на хладнокръвна и безсърдечна убийца. Трябва да се върна към ролята на доброто момиче, което никога не би си помислило и муха да убие дори, което е напълно невинно. Но дълбоко в себе си знам, че ролята на убийца ми подхожда най-много и е най-близко до истинското ми аз, което и да е то.