Да бъдеш или Да не бъдеш

Често напоследък си задавам един малко страшен въпрос: Има ли смисъл всичко това? Защо съм жив и за какво e цялата тази борба? За какво е цялата тази скапана работа. Та нали ако се вгледаме достатъчно проницателно в този свят, ще осъзнаем както Еклесиаст, че всичко е суета. Че нещата, към които се стремим, от една страна са неуловими, от друга винаги можем да ги загубим, а стойността, която влагаме в тях, е плод на нашето невежество. Понякога ми се струва, че не Истината, а Заблудата крепи света да не се разпадне. Тоя идиотски ентусиазъм на хората да се впечатляват и да тичат след някакви пълни безсмислици. Приличат на волове, впрегнати в едни приспособления. Те се движат от стремежа да достигнат до сеното пред тях, но то непрекъснато се отдалечава. Накрая, разбира се, капват, но стопанинът е доволен, че работата му е свършена. Питам се: Кой е нашият стопанин? Понякога поглеждам към света, а виждам не него, а някаква бездна. Една страшна бездна, от която никой не може да те извади. Пък и за какво да ме вади? За да ме впрегне отново ли? Да се изтощя до краен предел, но да стисна зъби и да взема да се стегна, щото иначе, почти осезаемо усещам как дяволът ме целува. Другият вариант е: Търсим да ни вземат на работа, после започваме да се оплакваме. Оставаме си вкъщи, но тогава започваме да се побъркваме. В крайна сметка какво трябва да направим? Може би да намерим виновника. Това е най-лесно. Той е някъде около нас. Обикновено е човекът, който наистина държи на нас. Той може да поеме и това. Какво толкова. Пък и той е от заблудените. Вижда разни хубави черти в нас, дето не знае, че ги няма. Мисля, че е необходимо известно развитие за да почне човек да се отегчава. Този момент ще споходи всеки в един определен момент, от неговата еволюция. В един или друг вариант. В един или друг живот. Състояние, в което не искаш да започваш нищо, защото смяташ, че нищо не си заслужава. И тогава се запознаваш с Лукавия. Тогава тези души стават готови за изкушението. Изкушението е вид кръстопът, където човек се спира и се безпокои. Това е най-подходящият момент да бъде отклонен, но и една рядка възможност да се изправи. Тогава, потънал в терзания, се изправя образът на „Хамлет” и неговия вече напълно актуален за нас въпрос: „Да бъдеш или да не бъдеш?” Тази неразбрана фраза от училище сега се възправя чак до небесата. Потръпваме от нея, защото се отнася за Нас! Потръпваме, но се и радваме, защото не сме сами в тази битка. Все пак дори в празнотата има някаква общовалидна истина. Това значи, че ние не сме единствените изроди в цялата история. Имало и други, и то известни! Притихвам! В бездната, в нищото се носи Глас: „Да бъде светлина” – казва Той. Това е неговото решение. Дали да живее в бездната, или да създаде цял един свят, за който ще трябва вовеки да се грижи. Но не само да се грижи, а и да обича, т.е. да вложи своята душа в Създанието си. Защото ако не вложи душата си, какво ще обича – Нищото ли? Ето тази душа сега пак поставя въпроса на дневен ред. Но отговорът е вече даден. Ако вложим себе си в това, което правим, ще можем да го обичаме и да се веселим в сърцата си. Ако не вложим душата си, всичко ще ни бъде чуждо. Целият свят и всички в него. Тогава ще почнем да воюваме със Бога и историята става вече библейска. Да бъдем или да не бъдем! Да бъдем в съприкосновение с това, което сме, или да отидем на гурбет в чужбина. Осъзнаването на избора – Това е най-важното нещо в живота ни! Бог е единствената душа и всичко ни е сродно. Значи можем да го обичаме. Щом можем, значи ще живеем.