Тъмно е. Тихо е. Не се чува нито звук. Само магическата светлина на луната прозира през щорите. Виждам навън лекото потреперване на клоните на липата. Тази липа е столетница, пази толкова много тайни…
Тъмнината ми напомня за самотата. Тъмно е и аз съм сама. Страх ме е от самотата. Когато съм сама се чувствам слаба, безсилна, немощна. А самотата ме разяжда отвътре. Страхувам се от болката, която може да ми причини.
Оглеждам се. Виждам около себе си само тъмнина и самота. Зениците ми са широко отворени. Бленуват да видят някой, нещо, но не и самотата. „Очите на страха са големи”. А моите… са широко отворени и желаят да срещат другите широко отворени очи… Но не тези на самотата, а тези на любовта. Но не ги срещат.Те са далече. Няма ги в тази студена и самотна нощ, за да ме стоплят и разсмеят.
Страхувам се от тъмнината на тази нощ. Със страшните си ръце тя ме придърпва към себе си и ме поглъща. Нощта ме кара да се чувствам още по-слаба и безсилна. Аз не съм слаба (или поне така си мисля). Аз съм силна и борбена личност, понякога дори и непоколебима. Дали борбената и храбра личност в мен не е само маската, която слагам пред околните? Дали наистина съм толкова борбена колкото си мисля, или обстоятелствата са ме направили такава?
Светът е толкова деформиран! Може би той ме е направил силна и амбициозна. Защото само силните хора оцеляват в несправедлив свят. А аз трябва да оцелея! Трябва да бъдем достатъчно силни, за да се срещаме със света всеки ден! Трябва да бъдем упорити и последователни в целите си! Трябва да вярваме в себе си, в доброто, в мечтите си! Защото само тогава ще покорим желаните от нас върхове.
А навън все още е тъмно… Даже започнаха да прехвърчат снежинки. Красиво е! Усмихвам се. Но сякаш насила… Все още съм сама… Замислям се за снежинките, те са толкова бели и чисти. А падайки на земята „в локвите стават на кал”…
Учудваща е приликата на между снежинките и хората. Когато бяхме малки, бяхме чисти и непорочни. Но с годините нашата непорочност избледнява, докато не ни последва съдбата на сребристите снежинки.
Взирайки се в луната, забелязах, че навън започна да се зазорява. Вече почти не виждах величествената луна. Слънцето измести свoята нощна сестра от небосвода. Вече е ден! Не ме е страх! Стрелите на самотата не ме пробождат толкова силно. Все още съм сама и не виждам очите на любовта. Но не съм безпомощна! Вече съм по-силна и смела! Защото е ден! А през деня отново съм силна и борбена. Защото трябва да оцелея!
© Мария Todos los derechos reservados