Тъмно е. Тихо е. Не се чува нито звук. Само магическата светлина на луната прозира през щорите. Виждам навън лекото потреперване на клоните на липата. Тази липа е столетница, пази толкова много тайни…
Тъмнината ми напомня за самотата. Тъмно е и аз съм сама. Страх ме е от самотата. Когато съм сама се чувствам слаба, безсилна, немощна. А самотата ме разяжда отвътре. Страхувам се от болката, която може да ми причини.
Оглеждам се. Виждам около себе си само тъмнина и самота. Зениците ми са широко отворени. Бленуват да видят някой, нещо, но не и самотата. „Очите на страха са големи”. А моите… са широко отворени и желаят да срещат другите широко отворени очи… Но не тези на самотата, а тези на любовта. Но не ги срещат.Те са далече. Няма ги в тази студена и самотна нощ, за да ме стоплят и разсмеят.
Страхувам се от тъмнината на тази нощ. Със страшните си ръце тя ме придърпва към себе си и ме поглъща. Нощта ме кара да се чувствам още по-слаба и безсилна. Аз не съм слаба (или поне така си мисля). ...