Дали мога да съществувам?

Защо играеш тази пагубна игра, в която няма печеливша страна? Защо поемаш неоправданите рискове на едно измислено от теб време? Защо поемаш по пътека, предначертана от теб самата? Защо рискуваш, когато вече знаеш, че избора и решението са неоправдани? Защо се съмняваш в себе си, когато знаеш достатъчно много, за да промениш времето?
            Какво повече можеш да искаш от един наполовина изживян живот? Какво можеш да постигнеш, когато само ти се съмняваш в себе си, а си вяра на толкова хора? Какво не ти стига, за да наклониш везните в своя полза? Какво не ти е достигало, че да се опиташ да го откриеш в други животи?
            Няма нищо по-мъчително от това, да изживяваш всяка една дума. Няма нещо по-страдалческо от това, да помагаш на всички и да знаеш, че сам на себе си не можеш да помогнеш, защото не ти стиска да се промениш? Нима те е страх да се промениш, за да не разочароваш някого или те е страх да не се разочароваш от собствената си промяна? Нима не ти писна да те приемат за даденост, а нима самата ти не се приемаш за такава? Нима е по-лесно когато забелязваш всичко и ти пука за всичко? Нима някой би те разбрал по-добре от теб самата или ти не искаш да се разбереш? Нима е по-приятна самотата или просто самотата не те изтощава, толкова колкото едно просто общуване?
            Ще повярваш ли отново или няма да намериш смисъл да се бориш за загубената битка, която сама предначерта като загубена? Ще спреш ли да се предаваш още преди да си започнала или няма смисъл изобщо да започваш, щом бъдещето ти е загубено в едната смърт след време? Ще споделяш ли толкова, колкото искаш, без да се интересуваш какво си мислят за теб или ти пука какво мислят и затова действаш така? Ще продължаваш ли да спориш с глупака, дори когато той няма да се откаже или ще се откажеш преди началото, защото изхода ти е известен? Ще бъдеш ли готова да се върнеш на изходна позиция и да започнеш отначало или ще търсиш изходното си спасение? Ще си способна ли да делиш, когато животът иска от теб да си безмилостна? Ще проявиш ли съчувствие и ще отминеш ли просяка с нежелание, или ще просиш в душата си прошката на едно отдавна отминало време?
            А беше време и аз се питах и дойде време, в което трябваше да си отговоря. Нито времето го искаше от мен, нито се налагаше да знам. Просто исках да си докажа, че не съм поредния сив човек, а нещо много повече...
            С всеки зададен вече въпрос отговорите засилваха влиянието си и ставаха все по-сложни за доказване. Превърнах се в нещо, което не желаех да ставам до един момент. Превърнах се в антипод на себе си. Копирах стилове, копирах снимки, копирах случки, ако можех и живота си щях да копирам. Копирах без да спирам, имах чувството, че няма да мога да спра.

Въпросите се увеличаваха, а отговорите бледнееха, и все пак реших да живея. Реших да се боря и да искам максимума от себе си. Реших да съм и да бъда, а ако времето иска от мен да се променя, ще го сторя. Ако мога да променя себе си, без да влияя на другите, ще го направя. Ако мога, ще бързам бавно…