Тази любов се роди през зимата и сега през лятото трябва да умре. Вчера плаках, докато издавах присъдата. Точка. Край на последната моя голяма любов. Тя беше единственото покълнало стръкче от много време насам, което не откъснах, когато се появи, гледах с трепет и възхищение, а накрая загрижено поливах. Може би прекалих, а може би просто на това крехко красиво растенийце така му е било писано. Мечтаех за деня, в който ще разцъфне като за миг в рая. Представях си времето, когато клоните на могъщо дърво ще се сплетат над главата ми. Те щяха да ме пазят от горещото слънце, от жестокия вятър, от дъждовете, пълни със сълзи, да ме бранят и галят, да ми дадат спокойствие и радост. Обръщам се за последен път към любовта си, надявайки се да получа от нея още едно трепетно изживяване – за сбогом. Досега не използвах вдъхновението, което носят чувствата. А може би то е присъщо само за нещастната споделена любов и естествено сега, когато се отричам от нея, то застига и мен. Все едно! Това е просто ...