Делникът в любовта и любовта в делника

Тази любов се роди през зимата и сега през лятото трябва да умре. Вчера плаках, докато издавах присъдата. Точка. Край на последната моя голяма любов. Тя беше единственото покълнало стръкче от много време насам, което не откъснах, когато се появи, гледах с трепет и възхищение, а накрая загрижено поливах. Може би прекалих, а може би просто на това крехко красиво растенийце така му е било писано. Мечтаех за деня, в който ще разцъфне като за миг в рая. Представях си времето, когато клоните на могъщо дърво ще се сплетат над главата ми. Те щяха да ме пазят от горещото слънце, от жестокия вятър, от дъждовете, пълни със сълзи, да ме бранят и галят, да ми дадат спокойствие и радост. Обръщам се за последен път към любовта си, надявайки се да получа от нея още едно трепетно изживяване – за сбогом. Досега не използвах вдъхновението, което носят чувствата. А може би то е присъщо само за нещастната споделена любов и естествено сега, когато се отричам от нея, то застига и мен. Все едно! Това е просто една епитафия. Целта й е да остане отишлият си от света (погребаната днес любов) в историята, за да могат останалите живи (надявам се и аз) някой ден, когато прочетат написаното, да се върнат по-лесно към хубавите спомени. Спомените са в повечето случаи добри, защото времето ни благославя, избирайки болезнените моменти от паметта ни. Тази любов се роди, когато моето синьо палто ме намери само с помощта на нечии чужди ръце. Тогава един много тих глас и една много рядка и затова безценна усмивка ме споходиха така неочаквано. Оттогава са минали сякаш години, но всъщност са били просто месеци, само няколко седмици дори, или просто броени дни. Седнех ли близо до него, измръзвах и притихвах. Страстта се отдръпваше от лицето ми. Като в нирвана спирах да искам нещо повече от това да съм там и да го слушам. Спокойствие и кроткост, без емоции, без обяснения. Защото той беше такъв – спящ вулкан, който може би вече е изригвал и ще дреме през следващите 100 години. Или пък звездният миг предстои, но сега е само един каменист, интересен, изглеждащ пуст и самотен, но тайничко дишащ планински връх. Аз съм принцесата на лятото – владееща и владяна от океан емоции и импулси. Но не мога със своята игрива страст, с великия си танц, със закачливите сенки, които пращам, за да привлека вниманието на студения вулкан. И знам, че ще угасна, плъзгайки се по големите му склонове, ще догоря, разпалена от собствените си желания, обречена да не дочакам неговото събуждане.