Дневниците на амазонката - част 7

Може би няма не справедливост, може би няма късмет и липса на такъв, може би има липса на вяра и наличие на огромно безверие и още по-голямо недоверие и доза на разяждащо съмнение... защо са ни те, толкова ли не можем сами на себе си да повярваме, че сме стойностни, че имаме качествата да се справим и този път както всеки друг. Преодоляната болка не е забравена, просто е вече трансформирана в полезен опит, няма път назад или поне не трябва да има, тогава защо се връщаме там, където ни е боляло, мазохизъм ли е това, или наивност... а може би и двете. Всеки продължава напред, иска или не, няма как да застинеш в един минал момент, поне не физически, но какво от това, ако в съзнанието си още живееш със стари събития и преживяни случки. До какво води безверието ни в собствените си сили да се изправим и да продължим напред, никой не ни пречи, сами се препъваме в собствените си несполучливи разсъждения и криворазбрана истина за живота. Мислите и ограниченото съзнание са тези, които играят ролята на спирачки в живота на съвременния човек, не обстоятелствата, световната криза и т.н. Позитивизмът изисква по-висша форма на съществуване и изначално преосмисляне на събитията и фактите, самосъжалението е така примамливо, умираме да се правим на жертви и да убеждаваме сами себе си в несправедливото стечение на обстоятелствата. Всичко около нас работи по древни закони и според тях не този, който се самосъжалява, а онзи с вяра в себе си, получава всичко, останалите обират остатъците и задоволяват с тях дребнавите си нужди за несполучливите си животи. Някои ще проумеят, други не, някои ще продължат напред, други ще продължат напред, но с обърната назад глава, взрени в миналото… няма нищо лошо и в едното и в другото, но истината е, че те са просто въпрос на избор, личен избор на конкретния човек. Медалът винаги има две страни, истината не е толкова проста, но пътят си е мой избор, аз решавам как да го извървя, дали да гледам назад или не, да продължа ли да се препъвам, или да вървя гладко и уверено, в крайна сметка както и да го извървиш, пътят ще носи и болка, радост ще има… но и болка, само тя е неизбежна. Тъй или иначе, ще страдаме, поне да си изберем страданията, животът ни дава това право, да се възползваме поне от него...