Може би няма не справедливост, може би няма късмет и липса на такъв, може би има липса на вяра и наличие на огромно безверие и още по-голямо недоверие и доза на разяждащо съмнение... защо са ни те, толкова ли не можем сами на себе си да повярваме, че сме стойностни, че имаме качествата да се справим и този път както всеки друг. Преодоляната болка не е забравена, просто е вече трансформирана в полезен опит, няма път назад или поне не трябва да има, тогава защо се връщаме там, където ни е боляло, мазохизъм ли е това, или наивност... а може би и двете. Всеки продължава напред, иска или не, няма как да застинеш в един минал момент, поне не физически, но какво от това, ако в съзнанието си още живееш със стари събития и преживяни случки. До какво води безверието ни в собствените си сили да се изправим и да продължим напред, никой не ни пречи, сами се препъваме в собствените си несполучливи разсъждения и криворазбрана истина за живота. Мислите и ограниченото съзнание са тези, които играят рол ...