В навечерието на голямо събитие нищо не може да пречупи волята ми за живот. Нищо не може да ме събори, макар и да успее да ме разклати. Нищо не е по-силно от мен, нищо не е по-важно от мен и това, което искам аз.

Секундите текат, дните си минават. Брадвата разсича въздуха със свистене и се насочва право към сведената ми глава. НЕ! Аз няма да умра, няма да се дам! Не и сега! Нищо не може да ме спре. Ще се боря! Затова вдигам главата си и правя крачка напред, стараейки се да избегна смъртоносния удар. И го правя! Да, острието закачи гърба ми, кръв се плисва от раната, оставена от опитът за убийство на врага, но една брадва не може да събори. А какво остава да ме убие...

Аз не падам! Дори след такъв страшен удар, аз не се свлякох на земята, пъшкайки и проклинайки животът и съдбата си. Аз се изпълних с гняв, с неугасващ огън, който ме разпалваше да ида и да си отмъстя за спънката, която се опита ми постави врагът. Обърнах се и това, което гореше в очите ми, би накарало дори лъв, жаден за смърт, да побегне скимтейки. Срещу мен не се върви! Страхът ми не може да ми повлияе. Аз няма да съм вече с наведена глава, чакайки тъпата секира да намери спирка във врата ми. Дори и цялата да съм в кърви, дори цялото ми тяло да е белязано от рани, душата ми остава непокътната. Защото волята ми да живея, да се боря и да победя е по-силна. Тя е щитът, тя е оръжието, тя е смисълът.

Години след днес споменът все още ще е жив. Раната, от където сега блика кръв, ще бъде зараснала. При всеки поглед тя ще пари, при всяко докосване ще гори. Тя ще говори и ще разказва като жива, ще осведомява незапознатите, ще припомня на останалите. Но аз ще я накарам да сияе, докато говори. Да се усеща гордост и смелост, докато разказва на другите това, което понесох, и това, което направих. Раната ще остане вечен мой спътник, но ще бъде достойна. Ще бъде заслужена, но нищожна в сравнение с тези, които ще покриват този, който ми я е нанесъл.

 Не се срамувам от моите рани, не съжалявам, че ги имам. Защото раната е живота, а животът... съм аз!