Откакто свят светува , човешката душа е арена на две сили- добро и зло. Вечно е противоречието между тях  и вечна е тяхната война, тъй като е вечен конфликтът между духа и материята, между деня и нощта. Между житота и смъртта. Незавидна е участта на човека, защото всяка една от тях се стреми да го спечели на своя страна.
  Доброто го приласкава с надеждите, които носи руменоликата зора, със сочната зеленина на природата и с омайния дъх на нейните билки и цветя; предлага му искрящ от слънце ден, чиято откровенност дава отговор на всяка загадка, и животворен дъжд, който отмива грижи и беди; дарява го с разковничето на вечната младост, което ще открие във вярното приятелсво, в любовта и децата си, родени от нея, в обичта и загрижеността към другия човек , в способността му да състрадава и да мисли за него, тъй както за себе си. Доброто е щедро, защото изспипва пред човека като скъпоценни камъни ум, мъдрост, въображение, талант, сила и най- вече храброст, за да полети след мечтите си и да има дързостта да ги осъществи. Доброто притегля човека и с вълшебството на залеза от притихващия ден- кротък, малко тъжен, уморен. То съветва, че няма нищо по-ценно и по- важно от самото него, тъй като дарява душата с благородство, сърцето- с чувства, а всички хора- с щастие. Но Доброто и честно предупреждава, че ако човекът го последва, той трябва да му се отдаде изцяло- с душа и тяло, да бъде готов да се жертва за него. То предрича, че пътят към него невинаги съществува и човек сам трябва да го проправя за себе си, а и за другите, че може да му се наложи да остави там следите на всеотадайността си- кръвтта на своята жертвеност и сълзите на своето страдание, които ще го осветят. Доброто посочва и безрадостната съдба на проповядващия го- гордата достойна самота. Така то разкрива пред човека своята тайна, вдъхва му я, за да може той да я наследи, да се превърне сам в добро и в творец на добро.
    От другата страна е Злото, което с лукави пламъчета в погледа придърпва човека в своя свят, изпълнен със сенките на мрака и притуленото лице на луната. То е силно с познанието на човешките слабости и залага на тях. Затова бърза да разкрие облагите, които носят коварството и измамата , безсърдечието и безразличието, алчността и страха. Те могат да осигурят на човека богатство и охолен живот, власт над другите, но и над него самия. И за всичко това той трябва да заплати със сърцето си- цена, която в началото може да му се стори нищожна, но когато потъне в лабиринтите на своето благополучие, в които вече има отъпкани пътища, но които не водят доникъде, тя все повече и повече ще нараства. Той ще изгуби своята свобода, тъй като сам ще се лиши от достонството си, от човеколюбието си, от порива си за справедливост, от всичко, което му е вдъхнато, за да се нарече човек. Като плясък от крило на птица край него ще прошумоли мечтата му, а дните му, без утро и без вечер, несмогнали да опазят нужната обич, ще се изсипят в нозете му.
     И така, в безвремието между деня и нощта. Човекът трябва да вземе съдбоносно решение. От векове той е там и продължава да бъде- разпънат на кръст между Доброто и Злото. И двете го обричат на самота- едната просветлена от слава, а другата- обградена с позор. Коя ли ще предпочете?…. Ще се престраши ли да избере по- достойната самота?…