Представям си лицето на Алеко Константинов, докато изписва многобройните си фейлетони за бай Ганьо. Едновременно потресен, разочарован, но и решен да покаже същността на българина. През очите на хумора и пародията авторът изобличава негативните черти на образа си - липсата на морал, възпитание и образование, ниските идеали, менящото се политическо мнение, скъперничеството, желание за лична изгода и непоправим материализъм. Алеко показва колко деградирало е било съзнанието на нацията ни, но също така казва "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда."

   Току що освободилия се народ, все още опиянен от постигнатата победа и свобода, не съзнава колко много е изостанал.

   В първата част на книгата бай Ганьо е поставен в чужда територия, където не се чувства защитен. Той я определя като враждебен свят и го отхвърля.

   След като се връща от пътешествието си в Европа, обаче, в свои води и е много по-спокоен и с по-голямо самочувствие. Придобил е някои от западните маниери, но читателят остава с впечатлението, че героят изобщо не е променил манталитета си.

   Още в началото на книгата си Алеко К. подсказва на читателя какво да очаква - "Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец." Да, ама не. Вече 7 години България е в Европейския съюз и до днес не можем да се наречем силна нация.

   Държава като всяка друга, хора, като всички други, все още сме определяни като различни и трудно ни приемат. Почти незабележими и намаляващи, почти изчезнали, хем сме европейци, ама все не сме дотам.