Рано сутрин. Стандартна остъклена спирка, пълна дори по това време с хора от всякакви възрасти. Намусени, сънени. Нетърпеливо допушваш цигарата, чакайки закъсняващия автобус. Естествено, разписания не се спазват – кой ли ги гледа изобщо?! „Може би има време за още една?” Не, ето го. Въздъхваш облекчено и се запровираш сред навалицата, мъчейки се да докопаш по-добра позиция и се молиш за късмета да си сред първите качили се оттук.
Ето те, вече вътре. Притиснат от всички страни така, че и при рязко набити спирачки или завой с висока скорост (и шофирането си е майсторлък, все пак!) и да искаш, не само че не може да паднеш, ами и да помръднеш няма накъде. Шансът да се качи контрола е по-малък и от шестица в тотото, и все пак съвестта си казва своето. Едно време играехте на „развален телефон”, а тук, в градския транспорт – на „подай билетчето”. Същинска мексиканска вълна от ръце – от твоето местенце, та до перфоратора и обратно. Добре поне, че повечето спирки по твоя маршрут не са далеч едн ...