Илюзията на премълчаното...
Когато предизвикаш мълчанието на някого само може да предполагаш какво се завихря в главата му. Истината на премълчаното е катализатор в по-нататъшните взаимоотношения. Макар неизказани, думите кънтят... Не можеш да бъдеш сигурен какво е премълчано. Зад него се крие болка, неразбиране, огромно разочарование... Спираш в един разговор и премълчаното започва да се реди в съзнанието ти. Не! Започва да се разбърква и да оголва невроните, които са отговорни за спокойствието ти. И надеждата е знак за несигурност – чудиш се какво ще стане – искаш да е хубавото, но се съмняваш... Вярата е увереност! Когато се наруши тази увереност, на човек му остава последно надеждата... Избираме я преди всеки избор. Но тя е като заплаха и приливът ú дебне да помете всичко от теб и в теб... Като че ли в надеждата те причакват всички врагове и ти се чувстваш все едно си птица на прицел... Виждаш несметни ширини, но скърбиш за чезнещото време... А мамещите плодове губят своята сладост... Всеки брод изглежда хлъзгав и нереален... Попадаш понякога в измамния заслон на стиховете и изливаш душата си:
Премълчаното е болка... Взиране в тъмното.
Вик навътре! Всичко мое несбъднато...
Мòстове изгаря... До празно стяга пипалá!
Рани прави и скършва радостта.
Свито до точица тишина
е пробойна за всяка надежда...
Зад премълчаното е смисъла
на звуците и цветовете...
и раздробената палитра от усещания...
Но и поезията не предизвиква нужното спокойствие... Носиш сякаш целия свят на раменете си. Усещаш разликата между това, което ти се иска и това, което може да получиш... Човек в крайна сметка трябва да направи своя избор. След всеки избор всичко няма същото значение. Двойственият живот е като наркотик – колкото по-бавно вземеш решение, толкова по-силен е абстинентният синдром. И въпреки това повечето хора обичат своите пристрастявания, а последният им стадий са вечните мъки. И се давиш в премълчаното... и търсиш смелост да стигнеш до края... на разговора.
© Павлина Петрова
© Павлина Петрова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Това есе е дълбоко проникновение и изстрадано прозрение. Силно съм впечатлен от тъмната страна на надеждите. За пръв път се сблъсквам с подобно подозрение за двойствения характер на надеждата като феномен. Традиционно я свързват с позитивизъм и светло, макар и плахо очакване. А надеждата разглеждана като заплаха и тъмен прилив, сякаш придошъл от тъмната страна на луната, е откритие на авторката, съизмеримо с откриването на тъмната материя и енергия. Голямо браво за тази парадоксална и истинска находка, Павлина!
-
Така е Павлина.Личи, че си имала доста време да мислиш над това и добре си осъзнала различните гледни страни.
-
Разбира се, че темата е необятна и може доста да се пише. Понякога в мълчание или от премълчаното разбираме много повече... Но мълчанието ни носи и надежда... Не знаем кой какво е искал да преглътне и си мислим, че е за добро... И не ни липсва, защото можем да изградим собствена хармония от тишина... Думите ни често не могат да изразят истинските усещания, защото са само думи... Думите не са сила. Силата са чувствата (предизвикани от премълчаното може би), които ни карат да ги изричаме. Те могат да бъдат оръжие или щит, но без определена ситуация нямат стойност. Така че всички думи на предизвикателство, любов, усмивка, гняв, страх... са плод на създала се ситуация, а нея я има, защото ние сме действали според нашите чувства... Навярно трябва да се научим първо да разчитаме, разбираме и владеем чувствата си, за да имат стойност думите ни и да стигнат там, където трябва; по начин, по който да оставят трайни благодатни следи...
-
Смелост, увереност - рано или късно, каквото има да се казва, ще се каже.Хареса ми това, което си написала и разбира се "без да премълчавам", може и да не съм напълно съгласна с всичко, и да предпочитам повече да беше написала по темата, но все пак ми хареса. Благодаря!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
