Стоях на балкона, загледана в балкана и очите ми блуждаеха из далечното минало. Там, където аз бях дете и времето беше без граници. Нямах проблеми и животът си течеше ден за ден.
Приглаждах си бялата рокличка с червени нашивки и лъскави златисти копчета, въпреки че майка ми я беше огладила безупречно. Припомнях си за последен път нотите от ,,Върви, народе възродени’’ и решех дългата си коса. Бях едро дете и за жалост мечтата ми да съм на първата редица нямаше как да се сбъдне. Но пък какво му имаше на баритона, той издаваше басовия си звук, без който песента нямаше да има същото озвучение. Майка ми се извиняваше пред комшиите хиляди пъти, докато правих репетиции. Не можех да разбера защо толкова ги дразнеше тази прекрасна музика. Все пак нали сме българи? Не трябваше ли да се гордеем с музиката ни? Точно тази, която е свързана с писмеността и знанието. Нямаше да ми развалят хубавия празник, затова хванах гордо баритона в ръцете си и засвирих точно, като последна главна репетиция. След ...