ЖИВОТА

Животът на човек прилича на малка порцеланова касичка. Всяка монета, пусната в нея - малка или голяма - е един незначителен или пък запомнящ се спомен.

И така минута подир минута, час подир час, година подир година аз пускам монета по монета в касичката, с надеждата да я запълня и да не забравям нищо, но не осъзнавах, че стотинките са направени от мойте сълзи и от болките ми, тези хиляди засипващи болки, а касичката вече беше препълнена и нямаше място за златните монети, сътворени от малкото щастливи мигове.

И пред мен застана въпроса "Какво трябва да направя"?

Вече не исках тя да бъде пълна с горчивите монети.

Опитвах какво ли не...

Хващах касичката с двете си ръце, обръщах я нагоре, надолу.

Исках монетите да излязат от нея. Не издъхвах, мъчих се нощ  и ден, но... не успявах.

И един ден събрах кураж, и реших да счупя касичката.

Хвърлих я  на пода с всичка сила.Тя се счупи на хиляди парчета. Да, успях - казах си аз. Вече ги няма монетите, но видях, че заедно с тях и касичката я няма.

Така е и с живота. Искаме да изтрием, да изтръгнем тъжните моменти и да започнем наново, но това завършва пагубно.

Намираме хиляди начини да забравим мъката и страданието.

Потъваме в забрава. Да, успяваме. Горчивината изчезва за секунда, най-много - час. Но забравата се превръща в нож с две остриета.

Болката

 изчезва, но и ние изчезваме заедно с нея...