Родом съм от Видин. Отгледана от баба ми, учителка, завършила Българска филология в СУ. Всички определения, които бих могла да дам за нея се съдържат в думата учител – възпитател и преди всичко човек. Човек, стремящ се, към доброта и разбиране, обич и топлота, към развитие на литературата, езика, хората. Всяка вечер, когато си лягахме, четеше в леглото, без прекъсване, независимо колко изморена беше. Романи, научна литература, публицистика и прочие. Живееше за книгите и за децата. Естествено, следвах примера и и благодарение на нея чета и пиша от както се помня. Може би е най-интелигентният човек, който съм познавала, но и по – важното – най-близкият ми, винаги радващ се на безкрайните ми въпроси.

Въпреки, че навремето се занимавах с математика, учех в специализирани училища, ходих по състезания и т.н., тя категорично отказваше да се изхвърлят трудовете и, с думите, че някой ден може да потрябват. Така и стана. Почина, когато бях в осми клас, момент от живота ми, който не ми се иска да коментирам. Преместих се в София при майка и след завършването на математическа гимназия, бях сигурна, че искам да се насоча към хуманитарните науки. Подобно нея, записах същата специалност.

Днес по пълна случайност започнах да чета „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. Любимата книга на баба ми. Книга, която съм започвала доста пъти през годините и от която все не съм успявала да прочета повече от десет страници. Този път, за моя изненада, докато се усетя, я бях преполовила.

Днес е рождения ден на баба ми, за който се сетих в последствие.