Ето, че отново ми се пише разсъждение върху нещо, което съм чела/гледала :) Всеобщопознатата пиеса на Шекспир "Ромео и Жулиета". И отново ми се ще да се вгледам не глобално, а детайлно върху точно един момент: сцената, в която Ромео отива в градината, за да види своята Жулиета и ù се обяснява в любов... (споменът ми е мътен), но тя го кара да се закълне в любовта си към нея и Ромео се заклева в луната. Жулиета се възмущава как може, луната е толкова непостоянна и всяка нощ мени формата си, мястото си, големината си, някой път дори не се вижда... Тогава Ромео променя клетвата си - заклева се в слънцето.
Интересно, да, може би логиката тук е да искаш нещо постоянно, нещо, което няма да се промени никога, винаги ще е тук и един вид винаги ще огрява живота ти.
Но аз в моята любима опозиция дори на себе си понякога, се замислям сега - добре, какво ù е на луната? Дори си мисля моята любов като клетва в луната ли е или в слънцето? От една страна, естествено, ако трябва буквално и абсолютно то ...