Ето, че отново ми се пише разсъждение върху нещо, което съм чела/гледала :) Всеобщопознатата пиеса на Шекспир "Ромео и Жулиета". И отново ми се ще да се вгледам не глобално, а детайлно върху точно един момент: сцената, в която Ромео отива в градината, за да види своята Жулиета и ù се обяснява в любов... (споменът ми е мътен), но тя го кара да се закълне в любовта си към нея и Ромео се заклева в луната. Жулиета се възмущава как може, луната е толкова непостоянна и всяка нощ мени формата си, мястото си, големината си, някой път дори не се вижда... Тогава Ромео променя клетвата си - заклева се в слънцето.

 Интересно, да, може би логиката тук е да искаш нещо постоянно, нещо, което няма да се промени никога, винаги ще е тук и един вид винаги ще огрява живота ти.

 Но аз в моята любима опозиция дори на себе си понякога, се замислям сега - добре, какво ù е на луната? Дори си мисля моята любов като клетва в луната ли е или в слънцето? От една страна, естествено, ако трябва буквално и абсолютно точно да интерпретираме, с две ръце СЛЪНЦЕ - това е любовта ми - изгаряща, озаряваща, осветяваща деня ми и всичко около мен...

 Но защо пренебрегваме луната? Не може ли да ги съчетаем? Това, че променя формата и местоположението си на небето всяка нощ толкова ли е лошо? Нали все пак винаги е там. Дори тази нощ луната да не изгрее, утре или вдругиден през нощта ще я видим... Не е толкова непостоянна и тя е винаги на моето небе. А това, че се променя? Това е моята любов във всеки един миг - страстна, нежна, бурна, тиха, спокойна, несдържана - защо да не се асоциираме с луната? Нещо може би на пръв поглед непостоянно, но в по-задълбочен анализ излиза, че винаги си я има :)

Смешна асоциация, забавна, но поне би ме държала заета известно време... Каква е вашата любов?