Кой заплаща за живота ми... и кой определя дали да живея.. и по-скоро как да живея?!

Не е Бог... нали уж Бог разбира ни, нали уж подкрепя ни!... Очевидно не съм и аз.. тогава кой е...?

Кой е този, който разполага с живота ми, с мечтите ми, този, който мисли, че щастлива съм, а всъщност вижда само болката в очите ми? Кой е този, който моли ме да спра? Да спра да обичам, да спра да усещам, да спра да съм себе си?... Кой е този, който с толкова смелост пресича ми пътя? Кой е този, който казва, че обича, а отнема безспирно щастието ми?... Кой е този, който уж разбира всичко и помага ми за всичко, и къде остана този, който стъпките повтори ми, запази ги, но чужди станаха за мене те. И кой е този, който управлява съдбата ми, кой е този, който дълбае в сърцето ми?... Нима шепите сълзи не стигнаха?! Нима ти трябват още? Пресъхнах вече цялата...

Кой е този, който краде радостта ми, прегръща я, обича я, а мен забравя ме? Кой е този, който търси болката, а когато не намери я, прави нова – още по-болезнена? Кой е този, който казва хиляди неща, а не чувства нищо? Кой е този, който краде усмивката, когато само тя единствено крепи ме? Кой е този, който създава, а след това повторно разрушава, и освен разрухата остава тежък белег... вечен белег... Кой е този, който наужким прощава, и само ‘’Прости ми’’ безцелно изрича!? Кой е този, който ми шепне без думи: ‘’ Ти си тъга и ти си нещастие. Аз съм сълза, не искам изпращане’’. Кой си ти? Кажи ми...
Да продължавам ли да питам... май не ми е нужно!...

Достатъчно изстрадах... с предателство.

Достатъчно и казах... без капка отричане!

Достатъчно и сблъсках се... с горчиви илюзии.

Достатъчно се молех... уви, с горчиво разбиране!

Достатъчно загубих... само със страдание.

Достатъчно научих... единствено с мълчание!

Кой си ти... не, не искам отговор... не ми остана даже и желание....