Понякога е трудно да започнеш. От много време имам желанието да напиша песен за
Коледа, но... уви липсва ми нагласата за това. Насила хубост не става – така казват. А Коледната
песен трябва да е хубава. Нали Коледата е най-светлия християнски празник? Нали на нея
празнуваме рождението на една нова надежда?
Надежда за какво? Две хиляди години след Христа възрастни жени стоят в най-големия
студ пред най-големия български храм и с цветята, които продават (колко струва ли – колкото
дадеш!) се мъчат да събудят мъничко солидарност. Не! Мъчат се да оцелеят. Също като онези
другите, които стоят на ъглите и немощно се молят за малко хляб... или пък те спират на
улицата и в отчаянието си започват да плачат.
Надежда за кого? За хилядите болни, които ще умрат, защото нямат пари? Всеки ден
виждаш някой от тях по някоя телевизия да апелира към прословутото милосърдие на
българина. На кого? На онзи, който с удоволствие харчи парите си, за да изгони поредния
участник в Big Brother (1, 2, 3...)? И, който със садистична страст изпрати над 500 000 sms-а в
последните три часа от финала на въпросното предаване срещу малко повече за всички
седмици на “Българската Коледа”?
Надежда от кого? “Май ми остава само да се опирам на Господ”, може би ще си кажеш.
На онзи, роденият във Витлеем, или на някой друг... И ще си прав, разбира се – не знам за теб,
но аз всеки ден виждам как на всички около мен все някой друг им е виновен и как все на
другиму се надяват. Като че не те, а Сергей Станишев (например) живее живота им. То така е
по-лесно – да прехвърляш собствения си мързел, безхаберие, ограниченост и омраза на
политиците, институциите, Европейския съюз, Бога или кой ли още не.
Обаче надежда все пак има – и Коледа е добър повод да си спомним за това. Тя,
надеждата, е в нас – в теб и в мен, и в него, и в нея – в нашето милосърдие, в нашето
трудолюбие, в малките битки, които водим всеки ден. Остава само да повярваме, че можем. И,
когато това се случи с мен, сигурно най-сетне ще напиша Коледна песен.