Нередки са случаите, които бележат нечуван връх в липсата на свежи идеи. Чувството е доста обезпокоително. Сякаш умът, като злочест затворник, гние заключен в килията години наред. Може би в началото на своето падение, той прави известни и явно недотам читави опити да отключи вратата, да я разбие или поне да подаде глава от прозорчето, за да хвърли един поглед към безкрайната шир на своите творчески възможности. Но времето отминава, а с това и амбициите на ума да строши оковите на своите задръжки и дръзко да посегне към слънцето. Разбира се, неизчерпаемият потенциал на безупречната машина, наречена мозък, е в състояние да „отпуши" гениалността, освобождавайки я напълно от времеви и пространствени ограничения...

Статистическата справка, която направих (продължавам да я усъвършенствам) на базата на досегашния ми опит, обаче твърди, че 95% от мозъците (груби калкулации, които вероятно НЕ съвпадат с реалните измерения) закърняват с темпове, по-високи от главоломния спад на качеството в образователната система, здравеопазването и още няколко немаловажни сфери в посредствения живот на средностатистическия българин. Но хората не му отдават голямо значение по напълно разбираеми причини. (липса на време, желание, смисъл) За нещастие обаче, след определен момент процесът е необратим.

Оценка: Независимо от безграничния си потенциал, масовият Затворник не може(не желае) да разпознае нуждата си от топлия лъч на свободата.

Тромавата държавна администрация, напрежението на работното място, проблемите в сексуалния живот и дори трудното храносмилане са все основателни причини умът да желае почивка, вместо натоварващи главоблъсканици с цел създаване на нещо уникално и значимо. Може би сивото ежедневие (ах, как мразя заучени фрази като тази...) е основният терорист, който неуморно изпраща смъртоносните си ракети в посока критическото и творческо мислене и безмилостно малтретира всяка искрица надежда, всеки поглед към слънцето. Само ако подозираше Ежедневието мащабите на своите обири спрямо Твореца в човека. Бас държа, че щеше да си тегли куршума на секундата. Но не би. Обстоятелствата са такива, каквито са. И те не са единствено мързела, апатията, саморазрушителната ни природа, консуматорското ни начало, така дълбоко залегнали в нашата същност. Към тях прибавяме и възвишени емоции като любов, надежда и вяра в мечтите. Те (обстоятелствата) са мярата за това кой е неподправеният и красив ум, създаден, за да твори, и кой е онзи, който съществува само, защото му е даден живот.

Мигът, в който затворникът разбива веригите на своето съзнание и с един смъртоносен удар си проправя път към безкрайността, е сюблимната микрочастица време, която бележи възраждането на интелекта. Този порив към съвършенство е нещо повече от душевния оргазъм, породен от доброто дело, което сме извършили, сякаш докоснати от бог. Не, това е момент, в който умът сам започва да създава, като демиург на един нов свят, достоен да бъде наречен божествен.

Оценка: Цели 5% ли? - Положително доста груба калкулация.