Крайности

Да бъдеш или не? Да натиснеш газта до краен предел или да се свиеш на кълбо някъде на тъмно и сигурно?

Много често монетата няма само две страни. Спектърът съдържа твърде богата палитра от нюанси на основните цветове. И да видиш тънката червена линия, която не бива да бъде преминавана при никакви обстоятелства се оказва почти невъзможно.

В училище имах удивителни преподаватели по български език и литература. Вечно ще им бъда признателна за уроците. Те ме научиха да не започвам изречение с паразитни изрази като “значи”. Но също и да не употребявам слова, натоварени с измамен смисъл. Като “почти”. Тъй като тази дума е израз на невинна, но все пак лъжа. “Почти съм там”, “Почти съм готов”, “Почти успях”. Прекрасни намерения, но все пак…неизпълнени. 

Никога нищо не е “почти” .То или Е или Не е. Прието ли е решение за изпълнение, личната дисциплина изисква стартиране на процедура по осъществяване на плана. Без отлагане. Без оправдания. Без страх.

“Ако се боиш- не го прави. Ако ще го правиш- не се бой. А не го ли сториш- ще загинеш.” Бездействието е бавна и мъчителна смърт. Срам за “Венеца на Твореца”. Не затова сме родени. Липсата на воля да спреш една несправедливост те прави съучастник в същата. За греха са нужни минимум двама. Без да броим жертвата.

Само че, от толкова решителност, двигателят на човешката производителност започва да дава на късо. Грешка след грешка, неуспех след неуспех. Недоволството се натрупва и от уверен и мотивиран образец за подражание, човекът се превръща в измъчен, колеблив и затворил се в себе си субект, лишен от самоуважение.

Мания и депресия. Двата полюса, от които крачката към пълния крах е само една.

Мъдреците са казали, че винаги трябва да се придържаме към златната среда. Да запазваме баланса на силите. Да водим разговор така, че да уважаваме личния опит на събеседника и да приемем, че не знаем всичко. Защото сме ограничени от рамките на собственото си съществуване. А Словото е мостът, по който преминаваме за да излезем от Хаоса и да въдворим Реда.

Границите са нужни не за да ни превръщат в покорни овчици от стадото. А за да очертават безопасната за разцвета на личността ни среда. Първо се учим да следваме правила, за да бъдем приети от обществото. Когато ги овладеем достатъчно добре, за да започнем да жънем победи на полето на Живота, придобиваме уменията, а с тях и увереността да създаваме свои. Да станем самите ние учители на други, все още лутащи се и несигурни по кой път да поемат, души.

Но нашите напътствия към тях е необходимо да бъдат чистосърдечни и безпристрастни. Споделяме знания, но не като тирани, а като успешни лидери. Задаваме въпроси, наблюдавайки ги. Те ще отговарят и сами ще стигат до правилната за тях истина. В настоящия момент и при съответните обстоятелства. 

Сред добрите ми приятели има наивници, чиято емоционална интелигентност и житейски опит не са довели до нищо повече освен да се самосъжаляват и обвиняват семейството си за това, че съзнанието им е на нивото на петнайсетгодишен юноша, тепърва изправящ се пред предизвикателствата на зрелостта. Единственото, което бих могла да сторя и е в границите на приемливото влияние, е да изслушам болките им и да съчувствам. Всичко отвъд това граничи с пристъпна принуда. Защото дори едно добронамерено споделено мнение от моя страна би могло да се възприеме като абсолютна истина, тъй като наивната душа срещу ми е предоставила в ръцете ми скъпоценния дар на доверието си.

Светът, а и Вселената, не се върти около никого от нас. Не е лошо от време на време да си го припомняме. И макар всяко едно категорично решение да е част от колективната воля за промяна, смирението пред изначалната ни незначителност е желателно да бъде на преден план, когато даваме съвети. Дори да са поискани.

Важно е изповядваната от нас философия да е наш начин на живот. Не просто да вярваме, а да я доказваме с ежедневни действия. “Аз съм”. “Аз искам”. “Правя го”. “Понасям последствията от направения избор и предприетата стъпка”.

С поемането на отговорност, махалото на съмненията и страховете ни спира да се клати тъй силно и да излиза извън границите на безопасната територия за експериментиране. И това е предназначено да ни даде увереност в собствените сили. Придържаме ли се към умереността, ще виждаме по-надалеч. А визионерството е портал към нови простори за изява. Възможности, които да грабнем и оползотворим.

Лично аз съм изпадала безброй пъти в крайности. Обикновено са ми носили и продължават, колкото щастие, толкова и мъка. Силно обичам, но и силно мразя. Импулсивността и първосигналното поведение изобщо не са ми чужди. Може би “интуицията”, тренирана като трупано и уталожило се на дъното на съзнанието ми умение ми е помагала да предвидя резултата с няколко хода напред. Но за съжаление, тя е само един от компонентите, изграждащи комплекса от приспособителни качества, даващ предимство в еволюцията. 

Моите залитания в крайности са ме научили, че най-голямата прелест на осмисления и отговорен живот се корени във и израства от претворяването на научените уроци и осъзнати поуки в изкуство. Не писано и рисувано, а изкуството да живееш. Да намериш мястото си и да извлечеш най-голямата възможна полза от тамошното си пребиваване. Но и да допринесеш за обогатяването на ареала си с изменчивост, с градивно новаторство и с реални деяния, подкрепени с лична позиция. 

Да бъдеш полезен като преминеш отвъд собствените си граници. Да не се примиряваш с рисуването по номера, а да твориш реалности от нищото и да ги защитаваш с обосновани доводи. “Аз постъпих така, защото…”, “Моята истина може и да не е твоя.” “Не вярвай на всичко, което ти се поднася като безспорен факт.” Защото единственото сигурно в нашия свят е, че щом сме се родили, ще умрем. Но пътят от точка А до точка Б е променлива величина. Рамкирана е от скелета на границите, но пък овладеем ли сносно пространството между тях, с голяма вероятност ще съумеем да надскочим себе си. 

Пътешествието към Съвършенството е по-важно от достигането му. Най-ценни са правилно усвоените уроци, които в края на краищата да споделиш и с които да осветиш изпъстрената с дупки и опасни отклонения магистрала към Вечността.

Да гориш или да тлееш? Да блестиш или да мъждукаш? Всеки от нас има своята роля и би било прекрасно ако я усвои навреме. Но пък, ако все пак не успее, винаги може да се обърне към вчерашния си аз, да му каже какво не харесва в него и да очертае образа на желания си бъдещ приемник. 

Всичко тече, всичко се променя и не можеш да влезеш два пъти в една и съща река. Но единственият, с когото си струва да се сравняваш, е себе си от вчера. За да го превърнеш в една по-добра своя версия утре.

Да вървиш- това е победа. Да се променяш-това е смисълът.