2 ene 2010, 18:18

Любовта е огън, мъката - дим! 

  Ensayos
4024 0 3
5 мин за четене

                                  Любовта е огън, мъката - дим! Няма огън без дим... Думи, казани от Гойо. Думи, потвърдили своето значение през вековете. Някои хора обичат безумно, хвърлят се с главата напред в бурните води на любовта. Искат, изискват, очакват. Ако биват отхвърлени, се озлобяват, омразата трайно се настанява в разбитите им сърца. Други обичат плахо, тайно надявайки се тази магия да продължи. Когато вълшебството си отиде, когато останат сами, те се свиват с болката си някъде далеч от действителността и живеят със спомените и надеждата, че магията ще се върне. Но има и трети, които обичат силно, трайно, упорито, които не се отказват от любовта си, а търсят начин да я спечелят и задържат. Точно за такъв човек ще ви разкажа. Човек, с когото се познаваме от деца. С пет години по-голям от мен, той винаги е бил част от нашата голяма компания,  в която момичетата бяхме само три. Колко  рождени дни сме изкарали, колко гонки с мотори и падания е имало, колко емоции... Приемала съм всички момчета от групата като приятели, като братя. Е, имало е понякога от страна на някои интерес, граничещ с влюбване, но аз  бързо прекъсвах тези наченки още в зародиш. Но  думата ми е за Митко - така се казва героят на моя разказ. Този Митко беше високо и стройно момче, съученик на сестра ми. Заради перфектния си външен вид и други качества от характера, допринасящи за оформяне на идеалния образ за мъж, той беше приет в училището в Пазарджик, или така наречената люпилня на полицаи. Митко беше безнадеждно влюбен в мен. Всеки ден ме чакаше в двора на техникума, в който учех тогава. Всяка вечер стоеше пред вратите на репетиционната зала, в която играех. И винаги носеше в ръката си цвете - ту някоя току-що откъсната от парка роза, ту лале, откраднато от нечий двор. Приемах любовта му като даденост, като нещо, което ми се полага, без да се замислям. На бала ми, когато очаквах вечерта с нетърпение да бъда в компанията на поредното завоювано гадже, Митко дойде да ме поздрави. В очите му имаше скрита тъга и толкова любов... любов, която той се опита да скрие зад думите ”Хайде, малката, попътен вятър и умната с моторите!”...

Минаха години. Лонг тайм, както се казва в приказките. Времето ни отдалечи един от друг, но всяка година на един светъл християнски празник цялата компания се събирахме на един манастир. Разказвахме си какво ни се е случило, смеехме се на шегите си от детството, щуреехме като тийнейджъри, а нашите деца ни гледаха с недоумение... На последните три сбирки Митко не дойде. Бил дежурен, бил командировка... Тази година дойде, но не беше сам. Беше със съпругата си и двете си пораснали момчета, вече мъже. Дори не ме поглеждаше, седеше в другия край на масата, до семейството си и учтиво отговаряше на някои подхвърлени шеги. Тръгна си рано, извинявайки се с някаква работа. Купонът продължи до зори. Смях, танци и стари номера, поднесени по нов начин... не спирахме да се забавляваме. На сутринта, когато се запътих към паркинга, видях до колата си силует. Митко се беше подпрял на нея и ме чакаше. Гледах го изумена. Нали си беше тръгнал? Цяла нощ ли е стоял тук?

-         Искам да ти кажа нещо, зайче (така ме наричаше, когато бях малка) - нещо, което тая в сърцето си двадесет години... Нещо, което така и не можах да преодолея... любовта си към теб! Какво ли не правих през всичките тези години, учене, пътувания, брак, който не ми беше по сърце... и през цялото това време не спрях да те обичам, зайче... и не спрях да ти пиша. Когато ми беше тежко, когато животът ме притискаше и мачкаше, когато съм бил радостен в дадени моменти, винаги сядах и ти пишех писма. Писма, които не стигаха до теб. Пишех, споделях с теб всичко, което беше в душата ми. Пишех и събирах неизпратените писма, пишех и плачех, зайче... плачех за теб! Знаех, че никога не си ме обичала, че за теб бях добър приятел и нищо повече. А ти за мен беше моята голяма любов, която аз не можах да сбъдна и не можах да забравя... И единствената ми утеха бяха писмата... Един ден, прибирайки се от работа, у дома ме посрещнаха студените лица на двамата ми сина. Зад тях, на дивана седеше майка им, а в ръцете ù видях писмата...” Двадесет години! - ми каза през сълзи тя - двадесет години  си със мен и не си преставал да я обичаш! Ако искаш да запазим този брак, ще спреш да ходиш на вашите годишни сбирки!” Момчетата ме гледаха с ненавист. И аз спрях, зайче, спрях да идвам на срещите, които ме държаха по цяла година, защото само там можех да те видя, само там можех да говоря с теб, само там можех да ти се любувам, макар и от разстояние... Това ме убиваше бавно! Спрях да ям, имах няколко нарушения в службата от разсеяност, спрях да излизам, от работа - вкъщи. Просто умирах бавно. Три години жена ми мълчаливо наблюдаваше моето самоунищожение и най-после ми каза: ”Иди тази година! Но и ние ще дойдем.” Не издържах на изкушението да зърна любимото ти лице, въпреки че знаех  какво ме очаква после у дома. Не издържах и дойдох - за последен път! Защото ù обещах - повече да не те виждам! Обещах го пред нея и пред синовете си! Няма да ме видиш повече, зайче! Но исках да знаеш какво си за мен – единствената ми, голяма любов и такава ще си останеш! Сбогом!

-         Митко протегна студената си ръка и леко погали косата ми. После бавно се обърна и тръгна към колата си. Гледах след него и се опитвах да проумея казаното. Възможно ли беше? Съществуваше ли такава любов? И защо аз не я разбрах? Защо не я оцених? Колата тръгна и сутрешната мъгла бавно я погълна. А мен ме обзе студът...

© Александра Бориславова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Страхотно!
    Човек е щастлив, когато знае, че някой изпитва към него такава любов.
    Любов издържала всички повратности на времето. Любовта, която въпреки всичко си остава истинска. Има такава любов!
    Какво ни остава - да протегнем ръце и да прегърнем тази любов. Да я обгърнем здраво, защото тя е смисълът.
  • Споделям написаното, не само защото е прочувствено...
    6!!!
  • Охххх, тръпки ме побиха от тази невъзможност на тази изключителна любов... Всъщност, всеки човек копнее и търси точно такава... И колко ли от нас я пропускат точно така?
    Поздравления!!!
Propuestas
: ??:??