Любовта-изкушение, радост и грях
(Това есе съм го написала на класно по литература. Има абзаци, в които се разсъждава върху "Декамерон". Ако не сте го чели, те вероятно няма да са ви интересни, но останалата част не е свързана с произведението - ако искате, четете избирателно -"по диагонал". Най-много харесвам увода, заключението и четвъртия абзац)
 Любов... Какво всъщност е тя - трепет на душата, плътско желание или и двете едновременно? Любовта е най-силното чувство, което може да завладее душите ни по време на краткия ни земен път. Тя ни връхлита внезапно, превзема мислите и сърцата ни, кара ни да летим на крилете на мечтите си. В нея няма логика и няма помисъл - на душата не може да се заповядва. Точно за това Гьоте възкликва "Как! Нима любовта има нещо общо с разума!"
 В своя "Декамерон" Бокачо описва най-различни аспекти на любовта - от трайната и истинска до любовта като греховни помисли и действия, като плътски желания, но винаги много силна, изпепеляваща и подтикваща към неразумни постъпки. Чрез любовта Декамероновият човек преоткрива себе и и преодолява страха към смъртта. Бокачо ни показва, че плътските желания са присъщи на всички - на аристократите, на простолюдието, та дори и на духовенството.
 Най-чистата и истинска любов не признава граници - влюбената Гизмунда не се спира пред прегредите, които са издигнати между нея и Гуискардо. Тя не се интересува от произхода му, а само вижда душата му, защото кръвта се наследява, а добродетелта човек трябва да изгради сам. Ако успееш в това толкова трудно начинание - да станеш добродетелен и възпитан, произходът ти няма никакво значение. Такава истинска любов, която надмогва всички трудности, е достойна за възхищението ни.
Понякога любовта ни изгаря, ние искаме да се слеем с любимия в едно. Тогава изпитваме нужда от физическо сливане на телата ни. От друга страна църквата заклеймява желанията на плътта като нещо греховно - не само задоволяването им, но дори и помисълът за тях е табу. Но нима сливането на двама души в едно, породено от истинска любов, е грях? Нима нещо, каращо те да чувстваш любимия възможно най-близо до тялото и сърцето си, е грях? И нима нещо, създаващо живот, е грях?
 Може би не толкова трайна, но също така изпепеляваща, е плътската любов. Тя кара коняря на крал Агилулф да извърши безумие, което може да му донесе дори и смъртна присъда, само и само да получи една страстна нощ със своята кралица. Някои герои дори будят смях. Забавна е орисията на "немия" градинар Мазето, който е принуден да проговори, след като разбира, че не може да удовлетвори горещите страсти на всички монахини.
 Бокачо написва "Декамерон" в момент, когато всички са обзети от паника и отчаяние - по време на чумната епидемия. Той утвърждава любовта като начин да се спасиш от страха и безсилието пред болестта. Тя те грабва и те отнася далеч от светската суета. Чрез нея декамероновият човек преоткрива себе си. Тя е изпитание за силата на волята в такъв труден момент като епидемията във Флоренция.
 В много от историите, разказани в "Декамерон", героите са представители на духовенството. В началото на една от своите новели Бокачо казва "Има много неразумни мъже и жени, които смятат, чие щом на главата на жената сложат бяла превръзка и я облекат в черно расо, тя повече не е жена и не чувства женски желания..." Това много пълно изразява отношението му към духовенството - духовниците са на първо място хора, а чак след това Божии служители. Те също чувстват чисто човешки желания, не са лишени от "греховни" помисли. Мисълта не може да надвие плътските желания и много от Бокачовите герои се предават под техния натиск. Това се е случвало по време на Ренесанса, може би се случва и днес, но се крие, защото се счита за неправилно духовни лища да се поддават на материалното, плътското.
 В средновековието жената не е билла зачитана за човек в пълния смисъл на тази дума. Тя е подчинена на мъжа, негова сянка. През Ренесанса ролято и започва да се променя - от слугиня тя става пълноправен спътник на мъжа. Жената често се явява не само участник, но и инициатор на любовния диалог. В "Декамерон" се утвърждава ролята и като такъв - Гизмунда иска от Гуискардо да се срещнат, монахините сами водят "немия" Мазето в бараката с инструменти, за да се "забавляват" с него.
 Любов... Какво всъщност е тя? Всеки от нас я търси и намира по различен начин, но никой не я подминава безразлично. Има любов, която минава като ураган, за да остави след себе си разбити сърца, сълзи и отчаяние. Има любов, която идва така тихо и незабележимо, че не успява да промени забързаното ни ежедневие, но неизменно променя сърцата ни. Има любов, която започва в миналото и краят и се губи някъдe далеч в бъдещето, и затова ни сe струва вечна. Едно е сигурно - каквато и любов да ни сполети, тя ни променя неизменно и ние никога повече не можем да бъдем същите, както преди.