Вали. Все едно като за последно. Не спира, мамка му! Една капчица ме уцели точно под окото… Каква ирония! Сякаш милиарди сълзи се изсипват от небето.

Зачудих се къде ли отиват нашите сълзи, горчивите. Пътят на сълзата сякаш е лесен.

А как се прави сълза ли? Детски въпрос.

Някъде там в сърцето се заражда чувството, силното. Толкова силно, че те тресе. Изпълваш се само и единствено с него, нищо друго няма значение. Дори не си мислиш и за това „друго”.

”Отражение на душата” – сълзата се стича по огледалото, минава през всяко ъгълче и изчезва някъде. Като дъждовна капка напоява земята. Точно тогава, когато погледнеш в очите, от които е избягала, ти виждаш всичко. Страх, болка, щастие, съвсем голи, неприкрити.

Минорно!

Времето е такова – не е дъждовно. Чадърите от какво ни скриват? Страх ли ни е от капките? Маските от какво ни скриват? Страх ли ни е от неподправените чувства?

Старата продавачка на вестници, зачела се в поредната книга. Никой в дъжда не купува нищо, вероятно проклина лошия си късмет и се надява утре слънцето да грее.

Чадъри, чадъри, маски и маски. От време на време някоя усмивка, но за кратко. Бездомникът с музиката беше без маска. Усмихнат както винаги, напук на лошото време, мокър до кости. Претърсва поредното кошче за нещо ценно, поглежда нагоре и казва нещо, може би молитва.

Хората с чадърите минават под някоя козирка, сякаш това чадърско укритие не им е достатъчно. Блъскат се върху теб, сякаш няма друг път и бързат, бързат, бързат. За къде?

Тя върви срещу мен. Нарисувани вежди, впити дънки, потник и високомерно вдигнат нос. Мода. „Студено ли ти е?”, попитах я само с очи. Нарисуваните вежди се вдигнаха, очите под тях ме погледнаха за секунда и отминаха. Зад мен с неуверен ритъм, токчетата тракаха ли, тракаха.

Усилва се дъждът.

Капките се впиват в земята, в теб, в този ден. Аз не бързам, няма и за къде. Минорно звучи в ушите ми дъждът, като музика.

Извървявам пътя на сълзата. Тя се оглежда къде да падне. И си тръгва, заминава си.

Сълза, направена от чувства.

Една минорна сълза.